Джак Макдевит - Древни брегове

Полицейски източници съобщиха, че не е оказал съпротива. Задържали са го, когато се връщал от закуска в сладкарница за палачинки…

Кърт Холис мина покрай ремарке, натоварено с дървени трупи. Отиваше към депото, на около три километра разстояние, когато вятърът заговори.

Заедно с гаровия диспечер Джей-Джей Бендър бяха разпечатвали товарни вагони за митническа инспекция на съдържанието им. Бяха приключили с влака, който се оказа от 186 вагона, и той току-що бе поел по обратния път. Бендър и митничарката вървяха пред него и имаха аванс не повече от четирийсет крачки. Бяха пъхнали ръце дълбоко в джобовете си. Вързаните на каишки бележници се клатеха на вратовете им.

Бендър и инспекторката бяха рамо до рамо, навели глави срещу пронизващия вятър, който идваше от северозапад. Вървяха естествено от източната страна на влака, използвайки дългата композиция за заслон. Всъщност Кърт не се впечатляваше от времето толкова, колкото другите. Бендър и митничарката може и да бяха прекарали по-голямата част от живота си зад прозорци в стая. Кърт обаче бе сякъл дърва, бе работил по пътищата, бе товарил автовлакове и бе полагал релси. Кожата на лицето му беше станала на гьон, още като бе чукнал трийсетте.

Но ето че вече гонеше седемдесетте и тялото му беше започнало да сдава багажа. Рамене, колена, хълбоци щяха да го скъсат от болка. Имаше диабет, а от време на време го пробождаше и в гърдите. Ала думата доктор го хвърляше в ужас.

Затова бавно се влачеше през снега. Като се върнеха в депото, него го чакаше още работа. Другите нека си бързат, на него му беше добре и така. Кърт обичаше дългия обратен път след приключване на поредната композиция. Вече бе късен следобед и слънцето бързо се спускаше. Два дизела чакаха на паралелен коловоз да потеглят към Канада. В пролуката между вагоните се виждаха части от шосе 75. Някакъв пикап пътуваше на север към границата.

Кърт беше останал сам. Децата му отдавна бяха запрашили да живеят в Калифорния и Аризона. Джини, която му бе останала вярна съпруга цели трийсет и седем години, бе починала през пролетта.

Вятърът свиреше в сумрака. Лашкаше табелите на дървените трупи и посипваше вагоните с прах. И въздишаше името му.

Кърт.

Той спря и вдигна поглед към сивото небе.

Спътниците му решително вървяха напред. Някаква сойка, кацнала на цистерна, внимателно го наблюдаваше.

Кърт.

Този път още по-ясно. Леден вятър докосна лицето му.

На шосе 75 автовлак смени скоростите и премина с грохот, насочен на юг. С изключение на митничарката и диспечера, наблизо не се виждаше никой. Вагоните стояха смълчани, сгушени, тежки и ръждясващи.

— Има ли някой тук? — попита Кърт за всеки случай.

Сойката трепна при звука на гласа му, стрелна се в небето и се насочи на югоизток. Той я проследи с поглед, докато не изчезна.

Кърт.

Беше като шепот, като въздишка в далечината.

Озадачен, едва ли не изплашен, старецът окончателно спря. Митничарката също бе спряла за миг и се бе обърнала към него.

Никой не можеше да се скрие от другата страна на композицията. Нямаше никой и в товарния вагон до него. Никой, с изключение на двамата, които пак упорито вървяха напред.

Сърцето му тежко заби.

Зрението му се замъгли, после отново се изчисти. Той свали поглед и видя долу товарния вагон. И себе си.

Дори да се бе изплашил, сега страхът му изчезна, стопи се. Обхвана го спокойствие и безразличие. Без никакви емоции се видя да лежи на земята.

Почувства присъствието на Джини. Млада, усмихната и безстрашна, каквато я помнеше отпреди дългите зими и преди паричните проблеми да похабят нейната жизненост. Очите й блестяха и тя се наведе към него.

В този миг светлината се смени и Кърт видя, че до него е коленичил Бендър. Отново го прободе познатото чувство на загуба.

— Кърт? Какво стана?

Но той не знаеше.

— Прилоша ми — каза. И добави: — Чух името си.

— Какво? Виж, леж и не мърдай. Сега ще повикаме кола.

— Тук има нещо — заяви Кърт, борейки се с Бендър, за да се надигне.

— Прав е — обади се митничарката, широко отворила очи. — И аз го чух.

Еленът явно вече бе започнал да кърви.

Джек Макуиган насочи снегомобила си през гъстите шубраци и погледна към следата. Яркочервените капки се открояваха върху тънката снежна покривка.

Можеше естествено да убие дивеча още преди часове, но Джек обичаше да се прави на следотърсач. Допадаше му мисълта, че скъсява делящото го разстояние сантиметър по сантиметър. Струваше му се, че така дава на животното максимален шанс. Но то вече не препускаше. Следите не бяха така ясни и отчетливи. Сега очертанията им в предната част бяха размазани, а това, в комбинация с други следи в снега, говореше, че еленът е загубил увереност и започва да залита.