Джак Макдевит - Древни брегове

Уокър усети в стаята да полъхва студ.

— Какво точно искате да ми кажете?

— Бих искал да го кажа неофициално.

— Добре.

Фльори стана и затвори вратата на кабинета.

— Артефактът трябва да изчезне. Трябва да бъде унищожен. Предлагаме да го купим от вас. Става дума за значителна сума, чувствително повече, отколкото бихте получили от групата на Уелс. След което ще има инцидент.

Председателят кимна.

— Няма да остане нищо?

— Нищо.

— И как предлагате да стане това?

Но Фльори не знаеше.

— Не е по моята част — призна той. — Най-вероятно ще я взривят; и ще бъде съобщено, че е станало в резултат на вътрешна нестабилност или неоткрито устройство за самоунищожение. Хората, които ще го направят, имат богато въображение. — Не криеше, че идеята не му доставя удоволствие. — Ще получите добра цена. Повече от добра.

Председателят дълго време не помръдна. Когато накрая проговори, гласът му беше суров:

— Някои от нашите хора възнамеряват да се преместят там.

— Моля?

— Даден ни е втори шанс, господин Фльори. Шанс да си спомним какви сме били. Това няма нищо общо с помощта на правителството. Нито с резерватите. Нито дори с този така натъпкан с хора свят, че вече не може да се диша. Не, ние ще запазим Едем. И ще установим контрол над точките за достъп до него.

— Не можете да направите това.

— Господин Фльори, по-скоро не можем да постъпим иначе.

Най-привлекателният във финансово отношение сегмент на телевизионната империя на Стария Бил беше сутрешното шоу, официално наричано „Проект 40“, а неофициално — „Късна закуска с Иисус“. Горе-долу по времето, когато председателят Уокър разговаряше с представителя на президента, Бил седеше в студиото на „Проект 40“ и записваше шоуто си. Беше обграден с Доброволци, както официално наричаха всички присъединили се към него, за да служат на Бога.

Формата на предаването бе събеседване или разговор, но нямаше нищо за отбелязване в разговорите, въртящи се около изгонването на Бог от училищата или изтъкването на обезпокоителните прилики между показваното по телевизията насилие и древноримските гладиаторски игри. Някъде по средата на шоуто специалната гостенка на Бил, писателка, потресла света с изповедта си на закоравяла алкохоличка и неудържима развратница — и спасила се чудотворно от тази зла съдба, — описваше случай, при който двайсет и тригодишният й син се бе възползвал от временното й състояние на опиянение, за да я убеди да приподпише молба за заем за нова кола. Няколко седмици по-късно синът й естествено обявил, че не е в състояние да изплаща погасяващите вноски.

Бил по правило се прехласваше от подобни истории. Почитателите му обожаваха да наблюдават реакциите му по време на разкази, илюстриращи човешката слабост или глупост. Беше известен с това, че удря с юмрук по масата, губи дар слово от възмущение, понякога затваря очи със сила или просто седи и по бузите му се стичат сълзи. Винаги, когато наближеше кулминацията в разказа, режисьорът послушно превключваше на едър план върху лицето му.

В конкретния случай Бил просто седеше — олицетворение на човек, страдащ от болка. Зрителите виждаха как мощният му гръден кош развълнувано се повдига и спуска. Накрая той махна с ръка пред лицето си, сякаш за да прочисти въздуха.

— Има моменти — каза Бил, — когато наистина се чудя как Всевишният се въздържа. Не, не искам да гадая мотивите му, но мога да ви уверя, че ако аз управлявах света, нещата щяха да бъдат коренно различни. Щях активно да защитавам невинните. И щях да посипя огън и жупел върху главите на грешниците. — Той тежко въздъхна. — Но нашият Бог е всеопрощаващ Бог. И търпелив Бог.

Ако на някого сред огромната зрителска публика се бе сторило, че тази забележка намирисва на богохулство, това така и не си пролича в пощата.

Майк Суонсън, собственик на „Супера на Майк“ във Форт Мокси, беше фен на шоуто. Той също чу коментара и нещо в него го обезпокои. Трябваше му доста размисъл, за да разбере защо, така че причината изникна в съзнанието му едва в късния следобед, когато вече подготвяше седмичната поръчка за доставки.

Внимавай какво си пожелаваш.

Цяла Северна Дакота обичаше губернатора Ед Полинг. Той намираше начини да финансира училищата и едновременно с това бе способен да намали данъка върху продажбите с цял пункт. Беше реорганизирал щатската администрация и някак бе съумял да намали стойността на нейната издръжка, като същевременно я бе направил по-ефективна. Беше създал работни места и бе основал няколко фонда, средствата в които отиваха за ремонт на рухващи мостове и скапани пътища. Ед дори бе успял да помогне на фермерите. Под негово ръководство Северна Дакота уверено крачеше към слънчеви бъднини.