Уитли Стрийбър - Сивите

Съдържаше най-модерната и сложна апаратура за наблюдение и технология за камуфлаж, които бяха известни, но не беше много по-бърз от старомоден дирижабъл.

Преди години от разговорите на Имън Глас с Адам и историите на Крю беше станало ясно, че човечеството е загубило високоразвита цивилизация в резултат на яростна война някъде преди петнайсет хиляди години. Комбинацията от употребата на опустошителни оръжия и издигането на морското равнище, настъпило в края на последната ледникова епоха преди дванайсет хиляди години, беше стопила и впоследствие удавила тази цивилизация.

Тя продължаваше да съществува само в митовете и най-вече във Ведите. Но там имаше почти достатъчно информация в описанието на кораба на Вамана 7 7 Аватар на Вишну. — Б.пр. , за да възпроизведат енергийните източници на древното минало. Внимателното разпитване на Адам и Боб беше запълнило липсващите парчета от мозайката.

Въпреки че бяха огромни, машините ТиАр, които по ведомост бяха десет, а извън отчетените имаше още две, не бяха по-сложни за управление от малък граждански самолет.

Майк крачеше към смътната червена светлина. Главата му беше само на няколко сантиметра от долната част на корпуса. Светлината очертаваше входа — обикновен люк, който се отваряше ръчно.

Майк се качи по стълбата, която поддаде леко под тежестта му, и тръгна по дългия тунел към пилотската кабина — придърпваше се по дългата тръба, както бяха правили екипажите на старите бомбардировачи B-36.

Пилотската кабина обаче беше много по-различна от тези на бомбардировачите от петдесетте. Машината нямаше нужда да се направлява от пилот, предназначението й беше по-скоро да превозва разузнавателен експерт. Самолетът се управляваше сам.

Майк светна с фенерче, за да открие кодовия панел, и набра тридесет и три цифрения код, който активираше триъгълника. Малко по-късно кехлибареният контролен пулт заблестя. Основните уреди за измерване бяха като на всеки самолет — скорост, наклон, височина. Имаше и други обаче, не толкова познати. Повечето бяха свързани с изключителните способности на апарата за наблюдение.

Майк зададе на автопилота координатите на Уилтън, Кентъки. Натисна трите бутона, които активираха плазмата. Зад него се чу тихо изпукване — най-силният звук, който устройството щеше да издаде. Висотомерът започна да показва нарастващи стойности, но не твърде високи. Беше необичаен вид висотомер, защото можеше да мери всичко от хиляди метри до сантиметри. Операционната височина на самолета беше, като цяло, земното равнище. За разлика от насочващите се ракети, той не разчиташе на сравняването на снимки на преминавания терен със съхраняваните образи в паметта. Вместо това разполагаше с изкуствен интелект и инструментариум, необходим да се обследва теренът и височината да се настройва според това.

Висотомерът показа шейсет метра и се усети леко раздрусване — системата за изтласкване на кораба, която използваше магнитното поле на Земята, бавно започна да го движи напред. Трябваха му десет минути, за да достигне максимална скорост.

Апаратът търсеше гори и планини, много рядко минаваше над градчета и никога над голям град. На повече от три метра изобщо не се чуваше.

Полетът от Оуингс Мил до Уилтън бе четиристотин трийсет и три километра и отнемаше по-малко от два часа. Докато летеше, Майк подготвяше инструмент след инструмент, повечето придобити вследствие на дългата му работа с емпатите и сглобявани от малките парченца информация, извлечена от сивите.

Звукът в апарата беше внимателно заглушен като всички други излъчвания. Дори ключовете бяха грижливо облицовани, така че натискането на бутоните да не предизвиква повече от изцъкване. Вентилаторите, които контролираха височината на апарата, бяха напълно безшумни, създадени така, че въздухът, който отделяха, да е точно със същата температура като въздуха, който засмукваха. Освен че почти не издаваше шум, а през нощта беше практически невидим, апаратът нямаше топлинно излъчване и не можеше да бъде уловен от радар. Дори топлината от тялото на пилота се разсейваше.

Можеше да се повреди, разбира се — ако живачната плазма излезеше от контрол, апаратът щеше да се овъгли отвътре за секунди. По време на разработките се беше случвало много пъти. Почти никога нямаше никакви останки, само пепел, носеща се из небето. През 1980 в Тексас няколко цивилни бяха станали очевидци на една от тези катастрофи. Един от тях се беше разболял и беше подал жалба срещу правителството на Съединените американски щати, но съдията беше притиснат и делото се отложи. Цивилният умря скоро след това, слава Богу.