Уитли Стрийбър - Сивите

— Казвам се Лорън Глас — викна тя, докато Лангфорд я извеждаше от кабината. — Полковник съм и се водя загинала при изпълнение на служебния си дълг. Но съм жива, генерале, спомнете си това, когато четете известието за смъртта ми. Полковник Лорън Глас е жива.

— Дори не си помисляй да бягаш — каза Лангфорд, когато стъпи на настилката. — Ще пусна военновъздушната полиция след теб за броени секунди.

Тя вървеше пред него.

— Ти си проблем — продължи той, — много сериозен проблем.

Лорън усети дулото на тила си. Значи историите бяха верни. Секретните операции имаха свой собствен начин за разрешаване на проблеми, а Лорън Глас, както полковникът беше казал току-що, беше проблем. Замисли се, някак отвлечено, че е стигнала до последните часове на живота си. Беше странен, пленителен миг — и все пак невероятно спокоен.

Беше избягвала брака и сега съжаляваше за това. Не беше усетила дете в утробата си, нито болката от раждането. Съжаляваше и за това. Беше много странно, това усещане. Не ужасно, по никакъв начин. Край на отговорностите, край на изтощителната необходимост да бяга.

Жалко, че сивите не можеха да й помогнат и сега. Опита се да им изпрати образи на себе си с пистолета на Лангфорд, насочен към лицето й, но не получи отговор. Явно се намираха твърде далече.

Зачуди се дали ще я убие тук, в Райт Пат, или ще я отведе някъде другаде. Може би щеше да е екзекуция. Вероятно. Щеше да я отведе в някоя гола стая и там щеше да я чака стоманен ковчег.

— Готова съм — каза тя. Ако планираше да я отведе някъде, може би имаше шанс да избяга. Усещаше се невероятно спокойна, примирена със смъртта, но ако се появеше шанс да се измъкне, щеше да го използва.

— Значи няма да правиш глупости?

— Какъв избор имам? Хванахте ме.

— Да — отвърна той. — Така е.

В мига, в който осъзна, че е загубил не само Адам, но и двамата си помощници, Майк се отправи към Вашингтон. Имаше само един начин някой да се уволни в толкова тайна организация. Никой не се пенсионираше, абсолютно никой. Човек или участваше активно в Тръста, или беше мъртъв… и Майк го разбираше и беше напълно съгласен с това. Не можеше да се рискува да се пусне дори слух, че човечеството е в смъртна опасност или че съществува организация, която ще спаси малцина избраници, или че някаква част от американското правителство е замесена с извънземни. Не и след като имаше такива сериозни заплахи, свързани с разкриването на тайната на тяхното присъствие.

Обясни на Гън как Анди и Лорън са се изплъзнали.

— Постъпката ти е била пълна глупост.

— Не мисля…

— Анди е действал бързо, не си можел да го предотвратиш. Но ще го намерим. Емпатът е друга работа, Майк. Бил си глупак да стреляш, но пълен идиот да пропуснеш.

— Чарлз…

— Мълчи. Мисля.

— Чарлз, сивият е на свобода.

Очите му се приковаха върху лицето на Майк. Устата му се отвори, после се затвори. Внезапно грабна химикалка и започна да пише.

— Чарлз?

Писането стана драскане, после чегъртане, накрая Гън стана и скъса листа на парчета.

— Проклет да си!

— Чарлз…

— Проклет да си. — Закрачи нервно. — Трябва да помисля.

— Очисти ме. Просто приключи с това.

— Божичко, това ще е приятен начин да прекарам около час, тъпо лайно такова. Защитавах те, но ти си невероятно некадърен. Ти и твоята засукана къща, кражбите, които пренебрегвах през всичките тези години. Без да споменаваме множеството специални пропуски за убежищата, които раздаваш на продажните си приятели.

Щеше да го съсипе — да го лиши от подкупите, които бяха и прекрасно средство за изнудване. Всяка негова връзка във военната индустрия щеше да се обърне срещу него. Щеше да е свършен човек.

— Чарлз, тези хора… някои от тях са важни…

— Как не. Те са мъртви. История. И ти също, Майк. Няма начин да се приближите до някоя от дупките. Ще живееш с тази мисъл отсега. Ще живееш с нея.

С което Чарлз всъщност казваше, че току-що е оставил Майк да живее. Беше очаквал да умре в тази стая, в този момент.

— Мислиш ли, че Глас може да укрива Адам? — попита Чарлз.

— Първото нещо, което направих, беше да отида до апартамента й. Никакъв знак за нечие присъствие. Мисля, че Адам е бил прибран от своите. В момента, в който са разбрали, че знаем за детето, са дръпнали шалтера.

— Защото си задал погрешен въпрос. — Чарлз се отпусна зад бюрото си. — Държат ни в шах.

— Винаги са го правели.

— Трябва да открием детето.

— В Уилтън е.

— Сигурен ли си?