Уитли Стрийбър - Сивите

Тя отново оформи образ на Адам, после на разрушения комплекс, после на Уилкис и как стреля по нея, после на бягството си по алеите. Излъчи картините бързо, една след друга.

Кобрата се устреми към нея — и внезапно отново стана сив, висящ във въздуха пред очите й. Лорън се опита да потисне страха си. Сивите изчезнаха, но не напълно. И тримата летяха в кръг около нея, толкова бързо, че очертанията им бяха замъглени от скоростта.

Тя получи образ на Адам, който бягаше, после се издигна в небето по коридор от трептяща светлина.

Създаде образ на Адам в светлината, после на себе си в ковчег. Представи си как Майк Уилкис затваря ковчега с трясък.

После помоли:

— Вземете ме с вас. — И си представи как се издига по коридор от такава светлина.

Бързото им въртене спря. Апартаментът изведнъж опустя. И тогава тя видя в съзнанието си колата на Майк — спираше пред входа на блока.

Те й помагаха! Тя изпразни ума си, доколкото можа.

Веднага видя сателитна снимка на малко градче, силна светлина в полето зад него. После образ на момче, не на това, което й беше показал Адам, на друго момче, и Адам стоеше зад него. После Адам пристъпи напред и влезе в момчето. За миг те се припокриваха, после детето отметна глава назад и на лицето му се изписа екстаз… или крещеше? Очите му засветиха като два фара, огън пламтеше в тях.

Видението се смени с образа на Майк, вече във фоайето — чакаше асансьора.

Лорън изпрати образ как той я прострелва в главата, което причини раздвижване, ново вихрено завъртане на гостите й.

Когато отвори очи, светът бе потънал в мъгла. После го видя да се върти под нея, сетне зърна небето, дълбоката зимна синева блестеше… чу оглушителен трясък и някаква сграда се устреми към нея.

Тя спря, до слуха й стигна шуртене на вода — и някакъв мъж седеше пред нея. Гледаше я, очите му щяха да изскочат.

— Какво… — почна мъжът.

Не беше в апартамента си, беше в мъжка тоалетна, в затворена кабинка, лице в лице с мъж, седнал на тоалетната чиния.

— Махай се — изсъска мъжът.

— Извинете…

Лорън отвори кабинката и излезе от мъжката тоалетна колкото се може по-бързо. Зад себе си чу ругатните му:

— Какво става бе, мамината му? По дяволите! Хей!

Намираше се на Грейхаунд Стейшън. „Благодаря ви — каза наум. — Благодаря ви от все сърце.“

Изтича до билетното гише, купи билет за двайсет и два и петдесет в брой и веднага се качи на чакащия автобус. Прозорците бяха затъмнени, което беше хубаво. Вече имаше доста пътници, което я накара да се почувства в по-голяма безопасност — стига мъжът в мъжката тоалетна да не пътуваше също към Дейтън, разбира се.

Бяха я спасили — тези странни свирепи малки създания, единствените сиви, които беше зървала освен Адам. Бяха я чакали, за да я спасят.

Беше просто невероятно. Същества от друг свят бяха свързани с нея и й осигуряваха безопасност. Наистина започваше да се чувства по-добре, още повече че спасителите й бяха неуязвими за Майк Уилкис.

Бяха я взели в един от летателните си апарати, това трябваше да се е случило. Приличаше на летене и беше толкова невероятно прекрасно… а и бяха спасили живота й. Започна да плаче и да се смее едновременно.

Когато отвори очи, видя възрастен мъж.

— Как го направи?

— Моля?!

— Как влезе в клозета при мен?

Тя се сети кой е. Наоколо обаче имаше и други пътници.

— Господине, моля ви…

— Не, ти се появи в клозета. От нищото! Появи се в клозета!!!

— Не знам за какво говорите — продължи да отрича Лорън.

Шофьорът се приближи към тях.

— Господине, или седнете някъде, или слезте от автобуса.

— Аз си клечах на чинията и внезапно — бам. Как го направи?

Сивите очевидно не правеха разлика между женски и мъжки тоалетни. Бяха я оставили на място, откъдето можеше да се появи, без да предизвиква подозрение. Само че беше погрешното.

Шофьорът сложи възрастния мъж да седне на едно от предните места и го предупреди да не се връща в задната част на автобуса. Щеше да му се наложи някак да продължи да живее с видяното.

Автобусът потегли и тя се облегна назад и затвори очи, цялото й тяло се изпълни със сладостно облекчение.

— Ти ми помогна — прошепна. — Благодаря ти, че ми помота.

Една възрастна дама й се усмихна.

— И на мен ми помага — каза тя. — Господ помага на всички ни, не е ли прекрасно?

— Прекрасно е — съгласи се Лорън. — Наистина е прекрасно.

Имаше неколкостотин долара и щеше да ги използва, за да не проследят кредитната й карта. Колкото до вещите й, докато ситуацията не бъдеше овладяна, нямаше да припари до тях.