Уитли Стрийбър - Сивите

Ако Адам беше с нея, нещата щяха да са различни. Ако намереше Адам, от неудобен свидетел щеше да се превърне в необходим сътрудник.

Ако Адам не беше загинал — а Уилкис беше убеден, че не е — къде би могъл да се намира? Като се имаше предвид колко бързо можеше да се движи и способността му да изглежда почти невидим, сигурно беше избягал, без тя да забележи. Беше я оставил да умре.

Не, не и Адам. Той винаги беше десет крачки напред. Сигурно бе знаел, че тя ще успее да избяга и да се спаси.

Никой не й беше казвал как действат сивите — дали имат бази или сателити, дори какво точно представляват. Така че как би могла да открие толкова странно същество, притежаващо специални сили и умения?

Можеше да се опита да се свърже с него отдалеч, но единственият начин да го направи беше да е напълно спокойна, а и така или иначе, това никога не й се беше удавало наистина. Всичко, за което я биваше, беше да оформя картини за Адам и да вижда тези, които й пращаше той.

Не можеше обаче да го достигне и по този начин, защото феноменът действаше само на разстояние от няколко метра.

И все пак той сигурно беше във връзка с други сиви, защото дори в дупката беше действал за тях, като явно се съветваше за всяка стъпка. Проблемът не беше, че сивите не могат да общуват от разстояние помежду си, а че не могат да общуват с хората от разстояние.

Какво й оставаше? Нямаше смисъл да обикаля и да се крие зад къщите, да наднича иззад кофите за боклук. Нито да се опитва да открие Адам. Адам беше загубен за нея.

Беше в шок, направо обезумяла от тревога, очите й се напълниха със сълзи. Чувството, че си хванат в капан, беше ужасно и я плашеше, дотолкова, че й беше трудно да мисли.

Реши, че има само една възможност. Трябваше да се яви в управлението на военновъздушните сили. Да отиде направо в Райт Пат и да подаде оплакване срещу Уилкис. Беше в правото си — той беше стрелял по нея. Ако се беше превърнала в неудобен проблем, добре. Колкото повече обществено внимание привлечеше, толкова по-малка щеше да е вероятността някой да реши да я застреля.

Видя един автобус да спира на ъгъла. Чудесно! Изхвърча от магазина и се качи. Отиваше към центъра, беше почти сигурна.

— Трябва да стигна до Грейхаунд Стейшън — каза на шофьора.

— Първата спирка на Илинойс, има знак.

— Благодаря. — Тя зае едно от местата в последната редица, защото там нямаше прозорци. Седеше и се чудеше какво може да направи, къде може да отиде.

Знаеше, че има и други аспекти на операцията. Някой следеше дали не се нарушава споразумението, което определяше границите на действие на сивите. Но кой? Нямаше представа — нито начин да разбере.

Обаче имаше голяма вероятност да открие нещо повече в Райт Пат. По документи се водеше на отчет там, оттам бе разпределена в комплекса. Като се имаше предвид, че комплексът сега беше неизползваем, не можеше да се твърди, че нарушава някакви разпоредби, ако се върне в базата. Всъщност най-вероятно беше длъжна да направи точно това.

Автобусът мина покрай апартамента й. Тя погледна към прозорците, помисли си, че всичките й вещи са там и че може никога да не ги види отново, също и малката си симпатична кола, която беше паркирана пред комплекса. Край. Както и на стария й живот — нямаше да види повече нито Тед, нито някой от приятелите си.

Усети как през тялото й премина тръпка. И мигом се озова в апартамента. Наситено. Реално. Леглото й все още не беше оправено, вчерашната пола лежеше на пода на спалнята, изветряла бира стоеше отворена на кухненския плот. Всичко точно както го беше оставила.

После отново се видя в автобуса.

Веднага разбра: Адам беше там, Адам беше в апартамента! Стана.

— Моля, спрете! Трябва да сляза!

— Няма спирки преди центъра — отвърна шофьорът.

Идиот! Мислеше трескаво. Бяха минали четвърт миля, мястото сигурно се наблюдаваше, не можеше да поеме този риск.

— Ако не спреш автобуса, ще повърна върху теб. — Наведе се над него и започна да се дави.

Автобусът спря, вратата се отвори и Лорън скочи и затича по улицата към апартамента си. Беше луда да поема такъв риск, разбира се, но Адам беше там, трябваше да е, нямаше начин да не е. Това беше съзнанието на Адам — пращаше й сигнали, беше напълно и непогрешимо ясно.

Докато бягаше, се оглеждаше за колата на Майк, но не я забеляза. Може би го беше задминала?

„Не, не бъди глупачка, предполагай само най-лошото.“ Нямаше нужда от оперативна подготовка, за да разбере това.

Отвори вратата на сервизното помещение на съседния блок.