— Ще те смачкам! На прах ще те стрия, мерзавецо!! — изръмжал той и безумният танц по камъните, скоковете, ударите и тропането на място започнали отново. Този път обаче те били придружени от доброжелателното писукане на Вух:
— Не вярвам, че ще успееш, но опитай! Моля! Още един път! Не така, защото ще се умориш много бързо! С двата крака! И хоп — нагоре! И хопа-хоп! Хопа-хоп! Скачай по-високо, казвам ти, така и силата на удара ще нарасне! Не можеш ли вече? Наистина ли? Какво, не ти ли е по силите? О, точно така! Удряй с камък отгоре! О, така! Може би ще вземеш друг? Дали да не е по-голям? Още един път! Тупа-лупа, скъпи приятелю! Колко жалко, че не съм в състояние да ти помогна! Защо престана? Нима остана без сили толкова бързо? Колко жалко… Е, нищо… Аз ще почакам, почини си! Да те охлади ветрецът…
Автоматей рухнал с грохот на камъните и се вглеждал с пламък на омраза в лежащото върху отворената му длан метално зърно, слушайки, иска не иска, как му говори:
— Ако не бях твой електроприятел, щях да кажа, че постъпваш недостойно. Корабът потъна заради бурята, ти се спаси заедно с мене, аз ти служех със съвети, както умея, а когато не измислих спасение, защото това е невъзможно, ти се зае, като благодарност за чисто правдивите ми думи и за съветите ми, да ме унищожиш — мене, единствения твой другар. Което си е истина, по този начин ти намери поне някаква цел в живота, така че поне за това трябва да ми бъдеш благодарен. Интересно е, че мисълта за моето оцеляване ти се струва толкова омразна…
— Тепърва ще видим дали ще оцелееш! — заскърцал с чене Автоматей. — Още не е казана последната дума.
— Не, ти наистина си забавен. Знаеш ли какво? Опитай се да ме поставиш върху катарамата на колана си. Та е стоманена, а стоманата е по-твърда от камъните. Можеш да опиташ, макар да съм лично убеден, че и това е напразно, но бих се радвал да ти помогна някак си…
Макар и с известно закъснение, Автоматей последвал в края на краищата този съвет, но постигнал само това, че повърхността на катарамата се покрила с дребни вдлъбнатини от бесните удари. Когато се оказали безуспешни дори и най-яростните от тях, Автоматей изпаднал в наистина дълбока меланхолия и, отчаян, лишен от сили, гледал тъпо металическия дребосък, който му говорел тънко:
— И това ми било разумно същество, ей богу! Потъва в бездната на огорчението, защото не може да заличи от лицето на земята единственото братско същество в цялото това мъртво пространство! Кажи, не те ли е срам поне малко, мой Автоматейчо?
— Мълчи, устат боклук! — изсъскал корабокрушенецът.
— Защо трябва да мълча? Виждаш ли, ако ти желаех злото, щях да млъкна отдавна, но все още съм твой електроприятел. Ще те съпътствам и в мъките на твоята агония като верен другар: каквото и да правиш, ти няма да ме хвърлиш в морето, скъпи, защото винаги е по-добре да имаш публика. Аз ще бъде зрител на твоята агония, която от това ще протече по-добре, отколкото би протекла при крайна самота; важни са чувствата, все едно какви. Омразата към мене, твоя истински приятел, ще те подкрепи, ще те направи по-смел, ще окрили душата ти, ще придаде на стоновете ти чисто и убедително звучене, ще систематизира твоите конвулсии и ще въведе ред във всеки от последните ти мигове, а това все пак не е малко… Що се отнася до мене, обещавам, че няма да говоря много и няма да коментирам нищо, защото ако постъпя иначе, мога да ти навредя с толкова прекаленото си приятелство, което не би понесъл, защото, наистина, имаш отвратителен характер. Но ще превъзмогна и това, тъй като, отговаряйки с доброта на злото, ще те унищожа, а по този начин ще те избавя от самия тебе — от приятелски чувства, повтарям, не от фанатизъм, защото симпатията не затваря очите ми за твоята мерзка природа…
Тези думи били прекъснати от вик, който изведнъж се изтръгнал от гърдите на Автоматей.
— Кораб! Кораб!! Кораб!!! — крещял той безсъзнателно и, скочил на крака, започнал да бяга по брега в двете посоки, да хвърля във водата камъни, да размахва с всички сили ръце, а най-вече да дере гърлото си до небесата до пълно пресипване, което между другото било ненужно, защото корабът явно се насочвал към островчето и скоро оттам изпратили спасителна лодка.
По-късно станало ясно, че капитанът на кораба, с който пътувал Автоматей, успял малко преди потъването да изпрати радиограма с призив за помощ, благодарение на което цялата морска околност се претърсвала от множество кораби и именно един от тях стигнал до островчето. Когато лодката с моряците доплавала до плиткото край брега, Автоматей искал отначало да скочи в нея сам, но след кратък размисъл се върнал тичешком за Вух, защото се страхувал, че ще нададе вик, който дошлите ще чуят, а това можело да предизвика неприятни въпроси, че дори и обвинения от страна на електроприятеля. За да избегне това, той взел Вух и като не знаел как и къде да го скрие, пъхнал го бързешком обратно в ухото си. Настъпили многословни сцени на поздрави и благодарности, при които Автоматей се държал много шумно, защото се страхувал, че някой от моряците ще чуе гласчето на Вух. Защото електроприятелят говорел през цялото време, повтаряйки:
Читать дальше