Станислав Лем - Приятелят на Автоматей

— Но аз искам да живея! — изръмжал Автоматей. — Искам да живея! Да живея!! Чуваш ли?!

— А, разговорът вече не е за това какво чувстваш, а за това какво искаш — отвърнал спокойно Вух. — Искаш да живееш, иначе казано — да имаш бъдеще, което се превръща в настояще, защото животът се свежда до това. Нищо повече няма в него. Но ти няма да живееш, защото не можеш, както вече установихме. Въпросът е само в това по какъв начин ще престанеш да живееш — след дълги мъчения или леко, като поемеш на един дъх вода…

— Стига! Не искам! Махай се! Махай се! — викал с всички сили Автоматей, подскачайки на място със стиснати юмруци.

— Това пък какво означава? — отвърнал Вух. — Да оставим оскърбителната заповедна форма, която свързвам неопровержимо с отказ от нашата дружба, но как можеш да се изразяваш толкова глупаво? Как можеш да ми викаш «махай се»? Имам ли крака, с които бих могъл да се махна? Или поне ръце, с които да пълзя? Нали знаеш добре, че не е така. Ако искаш да се избавиш от мене, бъди така добър да ме извадиш от ухото си, което, уверявам те, изобщо не е най-доброто място на света, и ме хвърли някъде!

— Добре! — креснал самозабравилият се от гняв Автоматей. — Сега ще го направя!

Но напразно ровел и човъркал в ухото си, завирайки навътре пръст. Приятелят му бил пъхнат много надълбоко и не можел да го извади по никакъв начин, макар че тръскал главата си на всички страни като обезумял.

— Изглежда нищо не се получава от това — обадил се след известно време Вух. — Май няма да се разделим, макар че нито ти го желаеш, нито аз. А ако е така, ще трябва да се примирим с този факт, защото фактите са такива, че правото е винаги на тяхна страна. Това се отнася, в скоби казано, и за твоето сегашно положение. Ти искаш да имаш бъдеще и то на всяка цена. Това ми изглежда неразумно, но нека бъде така. Позволи ми обаче да ти опиша в общи линии това бъдеще, защото познатото е винаги по-добро от непознатото. Гневът, който сега те души, ще отстъпи място на чувството за безсилно отчаяние, а то, след редица толкова несдържани, колкото и напразни усилия да се спасиш, ще бъде заменено от безпаметна тъпота. В същото време силната слънчева жега, която дори аз усещам в това сенчесто място на твоята особа, ще изсушава, съгласно с неумолимите закони на физиката и химията, все повече тялото ти. Най-напред ще се изпари смазката от твоите стави и при всяко най-леко движение ще скърцаш и скриптиш ужасно, бедни мой! След това, когато черепът ти пламне от горещината, ще видиш въртящи се разноцветни кръгове, но това няма да е като да гледаш дъгата, защото…

— Млъкни най-сетне, душевадецо! — извикал Автоматей. — Изобщо не искам да слушам какво ще стане с мене! Мълчи и не се обаждай, чуваш ли?!

— Няма защо да викаш така. Отлично знаеш, че чувам и най-лекия ти шепот. Значи не искаш да разбереш какви мъки те очакват в бъдеще? От друга страна искаш да имаш бъдеще? Каква липса на логика! Добре, въпреки всичко ще млъкна. Само бих отбелязал, че не постъпваш правилно, като насочваш гнева си към мене, все едно аз съм виновен за тази достойна за съжаление ситуация. Причина за нещастието беше, както знаеш, бурята, а аз съм твой приятел и моето участие в мъките, които те очакват, целият този разделен на отделни действия спектакъл от мъки и агония още отсега, предварително, ми причинява истинско огорчение. Страх ме обзема, наистина, при мисълта какво ще стане, когато смазката…

— Значи не искаш да млъкнеш? Или не можеш, отвратително чудовище? — започнал да ръмжи Автоматей и се ударил по ухото, в което се намирал неговият приятел. — О, ако имах тук, под ръка, някакво клонче или пръчица, с която да те изчовъркам, веднага бих го направил и щях да те смачкам с тока си!

— Мечтаеш да ме унищожиш ли? — казал опечален Вух. — Наистина, не заслужаваш да имаш нито електроприятел, нито каквото и да е друго, братски съчувстващо ти същество!

Автоматей бил обхванат от нов гняв и така се карали, препирали и аргументирали, че минал обяд и бедният робот, отслабнал от виковете, подскоците и размахването на юмруци, останал без сили, седнал на скалата и от време на време, издавайки само изпълнени с безнадеждност въздишки, се вглеждал в пустотата на океана. Няколко пъти взел крайчето на показващо се зад хоризонта облаче за дим на параход, но Вух разсейвал тези заблуди още в зародиша им, припомняйки му за шанса едно на четиристотин хиляди, което довеждало Автоматей до нови спазми на отчаяние и гняв, още повече че всеки път Вух се оказвал прав. Най-сетне между тях се възцарило дълго мълчание. Корабокрушенецът гледал вече удължилите се сенки на скалите, докосващи белия пясък на плажа, когато Вух се обадил: