Станислав Лем - Приятелят на Автоматей

— Защо не казваш нищо? Може би пред очите ти вече се въртят кръговете, за които споменах?

Автоматей дори и не пожелал да отговори.

— Аха! — продължил монолога си Вух. — Значи не са само кръговете, а по всяка вероятност е настъпило и онова безпаметно вцепенение, което толкова точно успях да предвидя. Странно, наистина, колко неразумно създание е разумното същество, особено когато го притиснат обстоятелствата. Оставяш го на безлюден остров, където ще загине, доказваш му като две и две четири, че това е неизбежно, посочваш му изход от ситуацията, който е единствената възможност да прояви воля и разум — а ще ти бъде ли благодарно за това? Къде ти, то жадува за надежда, а ако такава няма и не може да има, се залавя за предлози и иска да се потопи в дълбините на безумието вместо във водата, която…

— Престани да говориш за водата!! — захъркал Автоматей.

— Исках само да подчертая твоите ирационални мотиви — отвърнал Вух. — Не те агитирам за нищо. Което ще рече, че не те подтиквам към никакви постъпки, защото ако искаш да умреш бавно, или по-скоро, след като се решаваш на такава смърт, отказвайки да правиш каквото и да е, това трябва да се обмисли добре. Колко фалшив и неразумен е страхът от смъртта като състояние, което заслужава преди всичко да бъде прославено! Какво може да се сравни със съвършенството на небитието? Наистина, водещата до него агония, като такава, не е привлекателно явление, но от друга страна не е имало още никой толкова слаб духом и телом, че да не я издържи и да не успее да умре напълно, без остатък и до самия край. Така че тя не е нещо, достойно за специално внимание, щом принадлежи към нещата, които са по силите на всеки слабак, глупак или мерзавец. Нещо повече, щом всеки може да се справи с нея (а трябва да признаеш, че е така, защото поне аз не съм чувал за такъв, който да не е имал сили за това), по-добре е да се насладим на мисълта за всемилостивото небитие, което се разпростира веднага след нейния праг. Тъй като, умреш ли, не можеш да мислиш, защото смъртта и мисленето се изключват взаимно, кога, ако не докато си още жив, трябва предвидливо и детайлно да си представиш всичките преимущества, удобства и удоволствия, с които те обсипва смъртта?! Помисли си само, моля те: никакви борби, тревоги или страхове, никакви страдания на духа или тялото, никакви неприятни истории и то на какво равнище! Дори всичките зли сили да се съюзят и да скроят заговор срещу тебе, няма да ти направят нищо! О, наистина, несравнима е сладката безопасност на мъртвия! А ако добавим, че тя не е нещо кратко, нетрайно, преходно, че нищо не може да я отмени нито да я наруши, тогава несравнимия възторг…

— Изчезни — достигнал до него слабият глас на Автоматей и след тази лаконична дума последвало кратко, но сочно проклятие.

— Колко съжалявам, че това е невъзможно! — отвърнал веднага Вух. — Не само егоистичната завист (защото, както току-що казах, няма нищо над смъртта), но и най-искрен алтруизъм ме подтиква да ти бъда другар в небитието. Но това не може да стане, защото моят изобретател ме е направил неунищожим, воден вероятно от своите конструкторски амбиции. Наистина, когато си помисля, че ще се намирам в твоите втвърдени от морската сол и изсъхнали останки, чието разлагане вероятно ще продължи много време, че ще седя така и ще си приказвам сам, обзема ме мъка. А колко ще чакам след това, докато най-сетне мине първият от четиристотинте хилядите кораби, който според вероятностните изчисления ще се натъкне в края на краищата на островчето…

— Какво?! Ти ще оживееш?! — извикал Автоматей, когото тези думи на Вух изтръгнали от вцепенението. — Ти ще бъдеш жив, когато аз… О! Това няма да стане! Никога! Никога!! Никога!!!

И като скочил на крака с ужасно ръмжене, започнал да подскача, да тръска главата си, да човърка с всички сили в ухото си, извивайки и кривейки по най-странен начин цялото си тяло, но напразно. През цялото това време Вух пищял с всички сили:

— Престани! Какво, полудя ли вече? Рано ти е май за това! Внимавай, ще си навредиш! Ще си счупиш или ще си навехнеш нещо! Пази си шията! Всичко това е безсмислено! Друго е, ако го направиш отведнъж, знаеш… но така само ще се осакатиш! Ето, казвам ти, че съм неунищожим и толкова, така че не е нужно да се мъчиш! Дори да ме изтръскаш, няма да ми направиш нищо лошо, нищо добро, исках да кажа, защото все пак според това, което толкова нашироко обясних, смъртта е нещо достойно за завиждане. Ау! Престани най-сетне! Как може да подскачаш така!