Станислав Лем - Приятелят на Автоматей

Автоматей обаче продължавал да се мята, без да обръща внимание на нищо и стигнал до това, че започнал да блъска главата си в камъка, на който преди това седял. И така я удрял, с искри в очите и прах в ноздрите, оглушен от силата на ударите, че изведнъж Вух излетял от ухото му и се търкулнал между камъните със слаб вик на облекчение, че всичко това най-сетне е свършило. Автоматей не разбрал веднага, че неговите усилия са се увенчали с успех. Като се отпуснал върху нажежените от слънцето камъни, той си почивал върху тях известно време, докато, неспособен още да помръдне нито ръка, нито крак, не измърморил:

— Няма нищо, това е само временна слабост. Но ще те изтръскам, ще те смажа с тока си, приятелю мой любими, чуваш ли? Чуваш ли? Хей! Какво е това?

Той седнал веднага, защото почувствал пустота в ухото си. Огледал се все още не съвсем съзнателно и като клекнал, започнал да търси трескаво Вух, ровейки дребния чакъл.

— Вух! Ву-у-у-у-х! Къде си? Обади се!! — викал той пронизително. Но дали от прозорливост, или поради друга някаква причина, Вух дори не изпискал. Затова Автоматей започнал да го мами на свой ред с най-ласкави думи, уверявал го, че вече е променил своето мнение, че единственото негово желание е да последва добрите съвети на електроприятеля и да се удави, само че иска преди това да чуе отново възхвалата на смъртта. Но и това не дало резултат, Вух упорито мълчал. Тогава корабокрушенецът, проклинайки до небесата, започнал да претърсва систематично сантиметър по сантиметър цялата околност. Изведнъж, когато вече искал да хвърли настрани шепа чакъл, Автоматей го приближил до очите си и се разтресъл от коварна радост, защото видял сред камъчетата Вух, който блестял с матовия спокоен блясък на метално зрънце.

— А! Ето те, дребосъчето ми! Ето те, приятелско мъниче! Хванах те, мили мой, вечни! — изсъскал той, стискайки внимателно между пръстите си Вух, който не казал нищо. — Е, сега ще видим как стоят нещата с твоята здравина, с тази вечност на изработката, веднага ще я проверим. На ти!!!

Тези думи били придружени от силен удар с тока на обувката; като сложил електроприятеля върху скалата, Автоматей скочил отгоре му с цялата си тежест и за по-сигурно се завъртял на подкованата си пета така, че чак се чуло скърцане. Вух не се обадил, само скалата захрупала като под стоманен свредел; навеждайки се, Автоматей видял, че зрънцето било цяло, само скалата под него леко се нащърбила. Сега Вух лежал в малка ямичка.

— Какво, толкова ли си як? Сега ще намерим по-твърд камък! — креснал Автоматей и започнал да тича по целия остров, търсейки най-здравите кремъчни, базалтови и порфирови камъни, за да смачка върху тях Вух. Тъпчейки го с подметките си, едновременно му говорел с привидно спокойствие или го обсипвал с обиди, сякаш разчитайки, че оня ще му отговори, а може би и ще започне да го моли. Но Вух продължавал да мълчи упорито. Във въздуха се носели само отгласи от тъпите удари на подметките, от трошащите се камъни и от задъханите проклятия на Автоматей. Като се убедил след дълго време, че на Вух наистина не му вредят и най-страшните удари, Автоматей, разгорещен и отпаднал, седнал отново на брега с електроприятеля в шепата си.

— Дори и да не успея да те смачкам — казал той с престорено спокойствие, в което трептяла скрита ярост, — бъди спокоен, че ще се погрижа за тебе, както се полага. Ще има да почакаш за кораб, скъпи мой, защото ще те хвърля в морето и ще лежиш там до второто пришествие. Ще имаш много време за приятни размисли в пълна самота! Няма да си намериш нов приятел, ще се погрижа за това!

— Ах, ти мой добродушко — обадил се внезапно Вух, — и с какво ще ми навреди престоят на морското дъно? Разсъждаваш с категориите на временно същество, оттам идват и грешките ти. Имай предвид, че или морето ще пресъхне някога, или преди това цялото му дъно ще се надигне като планина и ще се превърне в суша. Дали това ще стане след хиляди години, или след милиони — за мене няма значение. Не само съм неунищожим, но и съм безкрайно търпелив, както би трябвало да си забелязал поне по спокойствието, с което приемах проявите на твоя фанатизъм. Ще ти кажа нещо повече: не отговарях на твоите призиви и те оставих да ме търсиш, защото исках да ти спестя напразните усилия. Мълчах и когато скачаше върху мене, за да не засиля с някоя невнимателна дума твоя гняв, което би могло да ти навреди.

Затреперил Автоматей, слушайки това благородно признание, от нова обзела го ярост: