Робърт Силвърбърг - Зной в полунощ

Когато пристигна, всичко му стана ясно. Беше някакъв приют, който му напомни за „Манито“ в Спокейн, където живееше, докато беше метеоролог. Дори по-зле — мрачно хотелче, построено поне преди стотина години в отдавна изоставена промишлена зона между оукландското летище и магистралата. Нямаше и следа от блясъка на „Мариот“, нито пък от неговия комфорт. Обслужваше командировани чиновници от средно ниво, които преспиваха една нощ в Оукланд, преди да продължат за Сан Диего или Сиатъл.

„Компанията стои зад вас.“ Да. Но явно компанията беше започнала да орязва режийните му, а вината му все още не беше доказана. Очевидно причините за тревога бяха по-съществени, отколкото си мислеше.

Беше вече късен следобед, когато най-после настаниха Карпинтър в една малка, мрачна и влажна стаичка, която щеше да му бъде дом за известно време. Опита да се свърже с Ник Роудс в „Сантачиара“ и за своя изненада успя още от първия опит.

— Здрасти, човече! — извика Роудс. — „Върна се морякът от далечен път!“

— По всичко изглежда — отвърна унило Карпинтър. — Доколкото си спомням, стихът беше издълбан върху нечий надгробен камък.

— Пол? — разтревожи се моментално Роудс. — Какво се е случило, Пол?

— Още не знам. Вероятно много неща. Заведено е някакво шибано дело срещу мен.

— Божичко. Какво си направил?

— Натресохме се на някакъв кораб в Тихия океан — започна отегчено Карпинтър. — Бяха вдигнали бунт и… виж какво, това е дълга история. Точно сега нямам настроение да я разказвам цялата. Свободен ли си довечера? Искаш ли да се видим и да се напием яко, Ник?

— Естествено. Къде се намираш?

— В един вертеп на име „Дънсмюир“, близо до летището.

— До летището на Сан Франциско ли имаш предвид?

— Не. Оукландското летище, не на Сан Франциско. Най-доброто, което според компанията заслужавам в момента. Но пък е по-удобно за теб… Как си, по дяволите, Ник? — добави след кратка пауза той.

— Аз съм… добре.

— А Изабел?

— Тя също. Все още се срещаме.

— Сигурен съм. Не бих очаквал нещо друго. Как е тъпата й приятелка с пищната гарнитура?

— Йоланда ли? В момента е на някой от сателитите. Връща се след няколко дни. Заминаха с Енрон.

— С израелеца? Мислех, че се е върнал в Тел Авив.

— Реши да се помотае из Сан Франциско. Предполагам, че е жертва на пищната гарнитура на Йоланда. После внезапно заминаха на сателитите. Повече не ме разпитвай, защото не знам друго. Къде искаш да се срещнем довечера?

— Искаш ли в ресторанта, където бяхме, на брега на Бъркли?

— „При Антонио“ ли имаш предвид? Чудесно. В колко?

— В колкото кажеш. Колкото по-скоро, по-добре. Трябва да ти призная, че се чувствам ужасно, Ник. Особено в този дъжд. Една приятелска компания ще ми се отрази добре.

— Какво ще кажеш веднага? — попита Роудс. — И без това приключвам. Ако трябва да бъда искрен, и на мен ще ми се отрази добре.

— Има ли нещо?

— Не знам. Имам проблеми.

— С Изабел ли?

— Не е женска история. Ще ти кажа, като се видим.

— Изабел няма да дойде с теб, така ли?

— Не, за бога! — възкликна Роудс. — „При Антонио“, след половин час. Става ли? Добре дошъл на стария морски вълк!

— „Върна се морякът.“ За добро или за лошо.

Дъждът гърмеше по куполите на крайбрежния ресторант, сякаш някакъв разгневен гигант мяташе камъни отвисоко. Забулен от сивата пелена и от поривистите водни вихрушки на бурята, заливът почти не се виждаше. В ресторанта бяха само двамата.

Разказът на Карпинтър за случилото се в океана явно беше потресъл Ник Роудс. Изслуша цялата история като вцепенен, сякаш не вярваше на ушите си, почти без да отрони думичка и забил поглед в Карпинтър. Нарушаваше безмълвното си вцепенение само от време на време, за да поднесе чаша към устните си. Когато Карпинтър приключи, започна да му задава въпроси, отначало несъществени, но постепенно го заразпитва все по-настойчиво дали наистина не е имало никакво място на борда на „Тонопа Мару“ за враждуващите групички на капитан Ковалчик и капитан Колберг, така че Карпинтър отново трябваше да разкаже цялата история, но този път на части.

С всеки следващ отговор на самия Карпинтър му ставаше все по-трудно да приеме собствената си версия. Все по-трудно му беше да убеди сам себе си, че е било чак такъв проблем да качи корабокрушенците на борда. Можеше да ги набута по разни килерчета и ъгълчета, да намали дажбите на серума така, че да стигне за всички…

Или просто можеше да закачи трите лодки на буксир и да ги довлече до Сан Франциско.