Роджър Зелазни - Мана небесна

Тази история е написана по поръчка и се появи в «Магията може да се върне» — нещо като продължение на «Магията си отива» от Лари Нивън. Както при Фред Саберхаген и неговите берсеркери, Лари откри тази особена вселена и покани някои от нас да отидат на купон в нея. Аз влязох вътре и започнах да танцувам. Странно, историята се опита да избяга от мен. Това не ми се случва често, но исках късо разказче, а тя ми даде да разбера, че смята да се превърне в роман. Аз бях твърд. Победих. Резултатът следва.

Този следобед не усещах нищо нередно там, където, както предполагам, трябва да потрепва разумът ми. Беше ден благоуханен и изпълнен със слънце, ако не се броят възможно най-леките облачета над океанския хоризонт. Той би могъл да ме приспи с приятните вариации на подредеността ми. Значи е било частично разсейване на моите подсъзнателни, свръхсъзнателни възприятия, ранната ми предупредителна система или каквото е там… Поощрено, предполагам, от факта, че от дълго време не бе имало никаква опасност, и от убедеността ми, че съм се скрил и съм в пълна безопасност. Беше прелестен летен ден.

В дъното на кабинета ми имаше голям прозорец с кос изглед към океана. Наоколо цареше обичайният безпорядък — отворени кутии с опаковъчен материал, разнообразни инструменти, купища парцали, шишета от почистващи препарати и възстановители за различни повърхности. И, разбира се, придобивките. Някои от тях все още се намираха в щайги и кашони, други стояха в криви редици върху работния ми плот, който заемаше една цяла стена — армия шахматни фигури, които чакаха ръката ми. Прозорецът беше отворен и вентилаторът насочен така, че изпаренията от химикалите бързо да излизат навън. Навлизаха птичи песни, шумът на далечното шосе, понякога вятър.

Пластмасовата чашка кафе стоеше неотворена на малка масичка до вратата, съдържанието й отдавна бе студено и неприятно за всеки немазохист. Бях я оставил там тази сутрин и я бях забравил, докато погледът ми случайно не попадна върху нея. Бях работил и през кафе-паузата, и през обедната почивка — толкова ползотворен беше денят. Истински важната част бе завършена, макар че останалият персонал на музея никога нямаше да го забележи. Време е да си почина, да празнувам, да се насладя на всичко, което съм открил.

Вдигнах чашата със студено кафе. Защо не? Няколко думи, прост жест…

Отпих глътка ледено шампанско. Чудесно.

Тогава отидох до телефона, за да се обадя на Илейн. Този ден заслужаваше по-голям празник от чашката, която държах. Но точно когато ръката ми щеше да докосне апарата, телефонът иззвъня. Стреснах се и инстинктивно вдигнах слушалката.

— Ало? — казах. Нищо. — Ало?

Пак нищо. Не… Нещо.

Не е някой перко, звъннал случайно, тъй като съм на дуплекс…

— Казвай или се разкарай! — предложих аз.

Думите излизаха контролирани отдън гърлото, бавно, гласът беше неопределим:

— Феникс… Феникс… гори… ярко — чух аз.

— Защо мен предупреждаваш бе, задник?

— Таг. Ти си… то.

Връзката прекъсна.

Натиснах бутона няколко пъти, набрах централата.

— Елси — попитах, — човекът, който току-що ми позвъни, какво точно каза?…

— А? — чу се гласът й. — Цял ден с никого не съм те свързвала, Дейв.

— О!

— Добре ли си?

— Сигурно късо съединение или нещо подобно — заключих аз.

— Благодаря.

Затворих и отместих чашата с остатъка от шампанското. То вече не беше удоволствие, а просто досадно нещо, което трябва да се изхвърли. Докоснах тектита [1] Тектит — дребно овално тъмнозелено или кафяво камъче; смята се, че има космически произход. — Б.пр. , който носех на врата си, грапавата тока на колана си, направена от вкаменена лава, корала върху каишката на ръчния ми часовник. Отворих дипломатическото си куфарче, върнах в него няколко неща, които бях използвал. Някои пък извадих и ги пуснах в джобовете си.

В това нямаше смисъл, но по първите изречени думи съдех, че е истина. Мислех усилено. Все още не можех да си отговоря — след всичките тези години. Но знаех, че означава опасност. И знаех също, че тя може да приеме всякаква форма.

Затворих куфарчето. Поне се случи днес, вместо, да кажем, вчера. Бях по-добре подготвен.

Затворих прозореца и изключих вентилатора. Чудех се дали да се отправя към скривалището си. Разбира се, точно това биха очаквали от мене.

Прекосих стаята и почуках на полуотворената врата на шефа.

— Влизай, Дейв. Какво има? — попита той.