Роджър Зелазни: Мана небесна

Майк Торли — към четирийсетте, с мустаци, добре облечен, усмихнат — отмести камара документи и погледна към угаснала лула в голям пепелник.

— Малко усложнение в живота ми — отговорих аз. — Може ли днес да си тръгна по-рано от работа?

— Разбира се. Не е нещо сериозно, надявам се?

Свих рамене.

— И аз се надявам. Ако върви така обаче, може да ми потрябват няколко дена.

Той леко сви устни, после кимна.

— Ще наминаваш ли?

— Разбира се.

— Просто искам да се погрижим час по-скоро за всичките тези африкански джунджурии.

— Добре — отвърнах. — Сред тях има и няколко читави неща.

Той вдигна и двете си ръце.

— Добре. Направи каквото трябва.

— Благодаря.

Понечих да си тръгна. И пак се обадих:

— Още нещо.

— Да?

— Питал ли е някой за мене?

Той взе да клати глава, но спря:

— Ако не се брои онзи репортер.

— Какъв репортер?

— Човекът, който позвъни онзи ден, защото пишел статия за новата ни придобивка. Твоето име беше споменато, разбира се, и той зададе няколко общи въпроса, обичайните баналности — като например откога работиш при нас, откъде идваш. Нали знаеш.

— Как се казваше?

— Волфганг или Уолфорд — нещо такова.

— От кой вестник?

— «Таймс».

Кимнах.

— Добре. Ще видим.

— Пази се.

Използвах телефонния автомат в коридора, за да се обадя във вестника. Там, разбира се, нямаше никакъв Волфганг или Уолфорд. Нито пък статия за нашите работи. Чудех се дали да позвъня в друг вестник — в случай че Майк беше сбъркал, — когато вниманието ми отвлече едно потупване по рамото. Трябва да съм се обърнал прекалено бързо, изражението ми едва ли ще е било спокойно, защото усмивката й избяга и страх изви в дъга тъмните й вежди, отпусна челюстта й.

— Илейн! — възкликнах аз. — Стресна ме. Не очаквах…

Усмивката й се върна.

— Много си нервен, Дейв. Накъде си се запътил?

— Да си взема дрехите от химическото чистене. Ти си последният човек…

— Знам. Мило от моя страна, нали? Денят е толкова хубав, че реших да се чупя рано ида ти напомня, че имаме нещо като среща.

Мозъкът ми заработи с шеметна скорост, докато я прегръщах през раменете и я насочвах към вратата. Щях ли да я подложа на голяма опасност, ако прекарам с нея няколко часа посред бял ден? И без това трябваше да отида някъде да хапна. Просто ще бъда нащрек за наблюдатели. Пък и присъствието й можеше да накара човека, който ме следи, да си помисли, че не съм приел предупреждението много сериозно, че в края на краищата може и да не съм точно тоя, за когото ме смятат. И дори ако се наложеше внезапно да замина, пак исках да съм в нейната компания този последен път.

— Да — казах аз. — Чудесна идея. Да вземем колата ми.

— Трябва ли да подписваш нещо или…?

— Вече свърших всичко. И аз имах същите планове за днешния ден. Щях да ти се обадя, след като си прибера нещата от химическото чистене. Те още не са готови. — Мисълта ми продължаваше да работи трескаво.

Помотахме се насам-натам. Нямах усещането, че някой ме следи.

— Знам един малък ресторант на около шейсет и пет километра надолу по брега. Има атмосфера. Чудесни морски специалитети — говорех, докато слизахме по главното стълбище. — И ще си направим чудесна разходка с кола.

Отправихме се към паркинга встрани от музея.

— Там наблизо имам и вила — добавих.

— Никога не си го споменавал.

— Едва ли някога съм я използвал.

— Защо не? Звучи чудесно.

— Малко е встрани от пътя.

— Защо тогава си я купил?

— Наследих я — обясних аз.

Спрях на около стотина крачки от колата и пъхнах ръка в джоба си.

— Гледай — казах й аз.

Двигателят се запали, колата започна да вибрира.

— Как…? — започна тя.

— Малка микровълнова джаджа. Мога да запаля, преди да вляза в нея.

— От бомба ли те е страх?

Поклатих глава.

— Трябва да загрее. Нали знаеш, обичам заврънкулките.

Разбира се, че исках да проверя дали няма бомба. Това беше естествена реакция на човек в моето положение. За щастие я бях убедил в привързаността си към приспособленията веднага след запознанството ни, за да се справям с непредвидени случаи като тоя. Освен това, естествено, в джоба ми нямаше никаква микровълнова джаджа — само малко материал.

Продължихме. Отключих вратите и седнахме в колата.

Гледах внимателно, докато карах. Като че ли никой и нищо не ни преследваше. Но все пак: «Таг. Ти си… то.» Гамбит. Какво се очакваше от мене? Да зарежа всичко и да избягам? Да се опитам да нападна? Ако да, какво? Кого?