Роджър Зелазни: Мана небесна

— Не… не съвсем — казах аз. — Виждаш ли, не сме толкова много. Нарочно ограничаваме броя си, та никой да не остане гладен.

— Гладен ли?

— Образно казано. Имам предвид да получаваме достатъчно мана, за да съществуваме, да забавяме стареенето, да бъдем здрави и да се радваме на хубавите неща.

— И можете да се подмладявате с нея? На колко години си?

— Не задавай неудобни въпроси. Ако магията ми свърши и не намеря повече мана, бързо ще си отида. Но ние можем да улавяме материала, да го заключваме, да го задържаме, когато попаднем на енергиен източник. Силата може да се съхранява в някои предмети или — още по-добре — да се заключва в някои заклинания, като например да набереш всички цифри на телефонен номер без последната. Магията, която поддържа нечие съществуване, винаги е наша първа грижа.

Тя се усмихна.

— Трябва да си използвал много от нея за мен.

Погледнах настрани.

— Да — отговорих.

— Значи не би могъл да зарежеш всичко, да станеш нормален човек и да продължиш да живееш?

— Не.

— Тогава какво беше онова нещо? — попита тя. — Какво стана тук?

— Един враг ме нападна. Но оцеляхме.

Тя отпи голяма глътка от кафето си, облегна се и затвори очи. После попита:

— Ще се случи ли отново?

— Може би. Ако го допусна.

— Какво искаш да кажеш?

— Това беше повече предизвикателство, отколкото решително нападение с пълна сила. На врага ми накрая започва да му омръзва да си играе и иска да приключи веднъж завинаги.

— И ти ще приемеш ли предизвикателството?

— Нямам избор. Освен ако не смяташ да чакаме тук пак да се случи нещо такова, но по-завършено.

Тя леко потрепери.

— Съжалявам — казах аз.

— Имам чувството, че и аз може би ще съжалявам — заяви тя, като допи кафето си, прекоси стаята, застана до прозореца и погледна навън, — преди това да свърши.

Обърна се, вторачи се в мен и попита:

— Какво ще правим по-нататък?

— Ще те отведа на безопасно място и за известно време ще се махна — казах аз. Струваше ми се приемливо да добавя последните думи, макар че се съмнявах дали някога ще я видя отново.

— Как ли пък не! — обади се тя.

— А? Какво искаш да кажеш? Искаш да си в безопасност, нали?

— Ако твоят враг смята, че имам някакво значение за теб, аз съм уязвима, така поне ми се струва — отвърна тя.

— Може би…

Отговорът, разбира се, трябваше да я накара да изпадне в едноседмичен транс и да я пази долу в подземието със силни стражи и врата, която се отваря отвътре. Тъй като магическата ми сила не беше изразходвана изцяло, вдигнах ръка и потърсих погледа й.

Какво я предупреди, не съм сигурен. Но тя отмести очи и неочаквано се хвърли към библиотеката. Когато се обърна, държеше стара костена флейта, която отдавна лежеше там.

Не помръднах, само измърморих нещо. Тя държеше енергиен предмет, един от няколкото, които се намираха в стаята, и един от малкото, които не бяха източвани при последните ми занимания. Не успях да се сетя какво толкова може да направи с нея една немагъосница, но любопитството ми ме възпря.

— Какво правиш? — попитах аз.

— Не знам точно — каза тя. — Но няма да ти позволя да ме отстраниш с някоя от твоите магии.

— Кой ти каза нещо подобно?

— Мога да позная.

— Как?

— Просто усещам.

— Добре, по дяволите, права си. Прекалено дълго сме били заедно. Можеш да ме разгадаваш. Добре, остави това и нищо няма да ти направя.

— Това обещание ли е, Дейв?

— Да. Така смятам.

— Предполагам, че можеш да се измъкнеш от него и да изтриеш паметта ми.

— Спазвам обещанията си.

— Хубаво. — И тя остави флейтата на мястото й в шкафа. — Сега какво ще правим?

— Все още бих искал да те оставя някъде в безопасност.

— Няма начин.

Въздъхнах.

— Трябва да отида там, където изригва онзи вулкан.

— Купи два билета — каза тя.

Не че беше необходимо. Имам си самолет и съм правоспособен пилот. Всъщност имам няколко в различни краища на света. И корабчета.

— Мана има в облаците и в мъглата — обясних й аз. — Когато се налага, използвам собствени транспортни средства, за да стигам до тях.

Движехме се бавно през облаците. Бях заобиколил доста отдалече, но това беше необходимо. Даже след като се бяхме отбили в апартамента ми и бяхме взели всичко, което ми беше подръка, силата ми все още беше много недостатъчна за първоначална защита и няколко удара. Трябваше да посъбера още. След това, струва ми се, вече нямаше да има значение. С моя враг щяхме да се вкопчим в един и същи източник. Трябваше само да стигнем до него.