Роджър Зелазни - Мана небесна

Улучих го веднъж под слепоочието, преди да наведе глава.

— Гном… по дяволите! — изхъхрих аз.

— Лъжа! — чух да отговаря Гном някъде наблизо. Нищо не беше пропуснал.

Стаята заплува наоколо ми. Гласовете зазвучаха като океански прибой. След това нещо странно се случи и със зрението ми: вратът на Верволф сякаш бе стегнат от груба примка. И после главата му се отдалечи, а аз усетих как хватката му се разхлабва.

Дръпнах ръцете му от шията си и го ударих в челюстта. Той се търкулна настрана. Аз също опитах да се изтърколя, само че на другата страна, но се задоволих първо да седна, след това да коленича и накрая да се сгърча на пода.

Зърнах Гном, който вдигаше ръце към мен — започваше една прекалено позната смъртоносна магия. Видях Верволф, който бавно махаше от главата си смачкан птичи кафез и се изправяше. Зърнах голата Илейн в нормален ръст да тича към нас с разкривено лице…

Проблемът какво да правя по-нататък бе решен от скока на Верволф.

Беше кос удар в слънчевия ми сплит, защото се обръщах, когато ме улучи. Тъмен предмет изскочи от ризата ми, полетя и падна на пода. Беше малката бутилка, която Дервиш ми беше дал.

Точно преди Верволф да ме удари в лицето, видях нещо стройно и бяло да се носи към врата му. Бях забравил, че Илейн е второ киу по киокушинкай…

С Верволф се строполихме на пода едновременно, струва ми се.

… Черно, после сиво, после многоцветно. Пронизително жужене на пчели. Не би трябвало да съм бил в несвяст твърде дълго. През това време обаче бяха настъпили забележими промени.

Първо Илейн ме пляскаше по лицето.

— Дейв! Събуди се! — говореше тя. — Трябва да го спреш!

— Какво? — успях да кажа.

— Онова от бутилката!

Надигнах се на лакът — челюстта ме болеше, главата ми се цепеше — и се вторачих.

Най-близката стена и масата пред нея бяха оплискани с кръв. Празнуващите се бяха разпаднали на групи и явно всяка се оттегляше в различни фази на страх и гняв. Някои правеха магии, други просто бягаха. Амазонка с прехапани устни беше вдигнала бръснач пред себе си. Свещеника стоеше до нея и мърмореше смъртоносно заклинание, но аз знаех, че то няма да подейства. Главата на Гном лежеше на пода близо до широкия сводест коридор, очите му — отворени, немигащи. Гръмогласен смях огласяше залата.

Пред Амазонка и Свещеника стоеше гола мъжка фигура, висока почти три метра, струйки дим излизаха от тъмната му кожа, по вдигнатия му десен юмрук имаше кръв.

— Направи нещо! — каза Илейн.

Надигнах се още малко и произнесох думите, които Дервиш ми беше казал, за да мога да контролирам джина. Юмрукът замръзна, бавно се разтвори. Голямата плешива глава се обърна към мен, тъмните очи срещнаха моите.

— Господарю…? — меко изрече той.

Произнесох следващите думи — на признателност. След това неуверено се изправих на крака.

— Влизай обратно в бутилката — това е заповед.

— Бутилката се счупи, господарю — съобщи той.

— Вярно. Много добре…

Отидох до бара. Намерих бутилка «Къти Сарк » [2] „Къти Сарк“ — марка уиски. — Б.пр. със съвсем мъничко течност на дъното. Изпих го.

— Тогава използвай тази — и добавих думите за принуда.

— Както заповядаш — и той започна да се разтваря. Гледах как джинът се влива в бутилката от скоч, после я затворих.

Извърнах се към старите си колеги.

— Извинявайте за прекъсването — казах. — Продължавайте празненството си.

Отново се обърнах.

— Илейн! Добре ли си? — попитах. Тя се усмихна.

— Наричай ме Танцьорка — каза тя. — Аз съм новият ти чирак.

— Един магьосник има нужда от мана и от вроден усет за това, как функционират магиите — заявих аз.

— А как, по дяволите, мислиш, че си върнах нормалния размер? — попита тя. — Почувствах силата на това място и щом ти изключи магията за танцуването, успях да съобразя как…

— Дявол да ме вземе! — обадих се аз. — Трябваше да се сетя за способностите ти още във вилата, когато грабна онази костена флейта.

— Виж какво, ти имаш нужда от чирак, който да те държи нащрек.

Верволф изохка и се размърда. Свещеника, Амазонка и Друид се приближиха към нас. Нямаше изгледи празникът да продължи. Погледнах Илейн и докоснах с пръст устните си.

— Помогни ми за Верволф — казах на Амазонка. — Ще трябва да го позадържим известно време, докато стане възможно да му кажа това-онова.

Следващия път, когато преджапахме Персеидите, седяхме на върха на един хълм в Северно Ню Мексико с ученичката ми и гледахме свежото следполунощно небе и случайните просветвания в заредените му участъци. Повечето от другите бяха под нас в едно разчистено пространство, след като церемониите бяха приключили. Верволф беше все още под Корнуолските хълмове и работеше с Друид, който си припомняше нещо от старата магия за превръщането на плът във въглища. Още някой месец, бе казал той в съобщението, което изпрати.