Роджър Зелазни - Мана небесна

Претърсих килията си. Както се и предполагаше, не намирах нищо полезно за себе си. Чух обаче, че шумът се засилва, и отново се обърнах към образите на стената.

Магиите бяха в пълен ход. В залата вероятно имаше много енергия. Колегите ми се бяха отдали на някои хубави магии — екранът беше запълнен с цветя, лица, цветове и просторни, екзотични, подвижни изгледи, точно както тези неща вероятно са ставали някога. О! Една капка! Една капчица енергия и ще бъда вън оттук. Да избягам и да се върна? Или да потърся незабавно възмездие? Не можех да преценя. Да имаше някакъв път, бих могъл да го извлека и само от гледката…

Но Гном се беше престарал. Не можех да намеря никаква слаба точка в творението пред мен. След малко престанах да гледам и по друга причина. Гном обяви пристигането на поредния гост.

На това място звукът и образът изчезнаха. Коридорът пред клетката ми сякаш малко просветля. Тръгнах към него. Този път пред мен нямаше бариера и продължих през по-светлия участък. Какво беше станало? Дали някаква неясна сила не бе развалила грижливо изработените магии на Гном?

Във всеки случай вече се чувствах нормално и щях да съм луд да остана там, където той ме бе оставил. Мина ми през ума, че това би могло да е част от по-голям капан или мъчение, но все пак така поне имах няколко варианта, което винаги е по-добре.

Реших да тръгна назад, в посоката, от която бяхме дошли, вместо да вървя слепешката към празничната зала. Дори и там да имаше много мана. По-добре да намеря обратния път, реших аз, да свържа всяка мана, която ми попадне подръка, във вид на защитни магии и да се махна оттук.

Бях изминал може би двайсет крачки, докато формулирах това решение. Тогава тунелът направи странен завой, който не можех да си спомня. Но все още бях сигурен, че сме дошли по този път, затова продължих. И той ставаше малко по-светъл, докато вървях по него, и всичко това изглеждаше да е за добро. Позволих си да побързам.

Внезапно изникна остра чупка, която изобщо не помнех. Завих и налетях на екран от пулсираща бяла светлина — и тогава не можах да спра. Бях избутан, сякаш някой ме изстискваше от тубичка. Нямах никаква възможност да спра. Временно бях заслепен от светлината. Ушите ми доловиха рев.

И после това отмина, а аз стоях в голямата зала, където беше празненството, и бях попаднал в нея от някакъв страничен вход точно навреме, за да чуя Гном да казва:

— … и изненадата е нашият отдавна изгубен брат Феникс!

Отстъпих, за да се върна в тунела, от който бях влязъл, и се натъкнах на нещо твърдо. Щом се обърнах, видях само гола каменна стена.

— Не се притеснявай, Феникс. Ела да поздравиш приятелите си — говореше Гном.

Последва заинтригувано бърборене, но над него отсреща се разнесе нещо като животинско ръмжене — тогава видях стария си приятел Верволф, мършав и смугъл, с пламтящи очи — несъмнено гостът, който бе пристигнал в момента, когато образът изчезна.

Изпитах паника. Усетих и мана. Но какво можех да направя само за няколко секунди?

Очите ми бяха привлечени от странно движение в птичи кафез върху масата, до която стоеше Верволф. Поведението на другите показваше, че току-що са престанали да го гледат.

За миг всичко се изясни.

В клетката танцуваше гола женска фигура, висока не повече от педя. Познах я — беше магия за мъчение. Танцуващият не може да спре. Танцът ще продължи до смъртта му и даже и след нея тялото ще продължава да се мята още известно време.

И дори от такова разстояние успях да видя, че дребното съзнание е Илейн.

Танцуващата част на магията беше проста. Просто беше и развалянето й. Три думи и жест. Справих се с тях. През това време Верволф вървеше към мен. Не си правеше труда да приема по-страшна форма. Отстъпих колкото можех по-бързо и извих ръката му към рамото. Той се измъкна. Винаги е бил по-силен и по-пъргав от мен.

Обърна се и нанесе удар, но аз успях да отскоча ида нанеса ответен удар в диафрагмата му. Той изохка и ме удари в челюстта — слаб ляв удар. В това време вече отстъпвах. Спрях и се опитах да го ритна, но той парира и ме изпрати на пода. Завъртях се. Усещах мана навсякъде наоколо, но нямах време да я използвам.

— Току-що научих историята — обадих се, — не съм имал нищо общо с Ламия…

Той се хвърли отгоре ми. Успях да го посрещна с коляно в стомаха, докато се стоварваше върху мен.

— Гном я е взел… — промълвих и получих два удара в бъбреците, преди ръцете му да намерят шията ми и да я стиснат. — Тя е въглища…