Роджър Зелазни - Мана небесна

— Това, което направи, беше, че предизвика неугасващ конфликт между нас — каза той. — Няма начин да се уреди.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво съм направил?

Той направи някакъв жест и усетих импулс да се обърна и да тръгна по коридора. Той ме последва, а пред двама ни се движеше светлината му.

Докато вървяхме, Гном ме попита:

— Забелязал ли си, че при всяка звездопадна церемония през последните десет — дванайсет години съдържанието на мана в Звездния вятър е все по-високо?

— Точно преди десет-дванайсет години престанах да посещавам церемониите — отговорих аз. — Спомням си, че онази година беше много високо. Оттогава винаги когато съм се сещал да го проверявам в подходящо време, е било високо, да.

— Общото мнение е, че това повишаване ще продължава. Изглежда, навлизаме в нов участък от космоса, богат на енергия.

— Чудесно! — Отново се озовах в коридора. — Но какво е общото му с желанието ти да ме премахнеш от пътя си, с това, че си отвлякъл Ламия и си я превърнал във въглища, с това, че си насъскал Верволф срещу мен?

— Всичко. — И той ме поведе надолу по стръмната шахта, където енергията намаляваше с всяка стъпка. — Някои от нас, които внимателно проучваха въпроса, отдавна бяха открили признаци, че фонът на енергията се повишава.

— Така че ти реши да ме убиеш?

Той ме заведе до нащърбен отвор в стената и ми посочи да вляза. Нямах избор. Тялото ми го слушаше. Светлината остана отвън с него.

— Да. — Той ме накара да се придвижа до стената в дъното. — Преди години това нямаше да е от значение — всеки можеше да има каквото си иска мнение и да си го поддържа. Но сега не е така. Магията започва да се връща, глупако. Ще бъда тук достатъчно дълго, за да видя осъществяването й и да се възползвам от нея. Бих могъл да се примирявам с демократичните ти чувства, когато това изглеждаше само блян…

И тогава си спомних нашия спор с Илейн по същия въпрос, докато пътувахме по крайбрежието.

— … но като знаех това, което знаех, и разбрах колко силни са чувствата ти, осъзнах, че ти си човекът, който ще се противопостави на неизбежното ни лидерство в този нов свят. Другият беше Верволф. Затова го убедих да те унищожи и на свой ред да бъде унищожен от мене.

— Всички ли мислят като теб? — попитах аз.

— Не, само някои — както са малко и онези, които мислят като теб, Каубой и Волф. Другите ще последват този, който поеме лидерството — хората винаги така постъпват.

— Кои са другите?

Той изсумтя.

— Не е твоя работа — отговори.

Направи познатия жест и измърмори нещо. Почувствах се освободен от принудата и подскочих напред. Входът не беше променил очертанията си, но се блъснах в нещо — сякаш пътят бе препречен от невидима врата.

— Ще се видим на празненството. — Той беше само на сантиметри, но недосегаем за мен. — Междувременно се опитай да си починеш.

Почувствах, че съзнанието ми угасва. Успях да се облегна и да закрия лицето си с ръце, преди да припадна. Не си спомням как съм се проснал на пода.

Колко дълго съм лежал в транс, не знам. Достатъчно дълго очевидно, за да могат някои от другите да се отзоват на една покана. Каквато и причина да им бе посочил за празненството, тя е била достатъчно да докара Рицаря, Друид, Амазонка, Свещеника и Снежния човек в голяма зала някъде под Корнуолските хълмове. Започнах да схващам това след внезапно пълно възвръщане на съзнанието в края на дълъг черен коридор без рисунки. Седнах, разтрих очи и бързо се огледах, като се опитвах да проникна през мрака на килията си. След миг някой се погрижи за това. Така разбрах, че събуждането ми и събитията, които го последваха, бяха свързани.

Проблемът с осветлението беше решен — стените започнаха да светят, станаха като стъкло, после се превърнаха в пълноцветен триизмерен екран, окомплектован със стереозвук. На него видях Рицаря, Друид, Амазонка и пр. Така разбрах, че има празненство. Имаше храна и музика, пристигания и заминавания. Гном се носеше сред всичко това, отпускаше лепкава ръка върху всеки, кривеше лицето си в усмивка и беше идеален домакин.

Мана, мана, мана. Оръжие, оръжие, оръжие. Нищо. Боклук.

Гледах дълго, чаках. Трябваше да има причина да ме доведе тук и да ми показва какво става там. Изучавах всички тези познати лица, дочувах откъслечни разговори, гледах движенията им. Нищо специално. Защо тогава бях събуден и виждах всичко това? Гном все трябваше да има нещо наум…

Когато видях, че Гном поглежда към високата, сводеста главна врата на залата за трети път в продължение на няколко минути, разбрах, че и той чака.