Рей Бредбъри - Дъжд

Лейтенантът плъзна поглед по проснатото тяло.

— Вие го убихте.

— Да. Иначе той би ни погубил. Нали видяхте лицето му. Побъркал се е.

Лейтенантът помълча, после кимна.

— Да, вярно.

И тръгнаха под проливния дъжд.

Беше тъмно, лъчът на фенерчето проникваше в стената от дъжд само на няколко фута. След половин час силите ги напуснаха. Трябваше да поседнат и да чакат, да чакат утрото, борейки се с мъчителния глад. Разсъмна се: сив ден, безкраен дъжд… Продължиха пътя си.

— Пресмятанията ни не излязоха верни.

— Не. След час ще бъдем там.

— Говорете по-високо, не ви чувам — Симънс спря и се усмихна. — Ушите — той ги докосна с ръце. — Излязоха от строя. От тоя безкраен дъжд целият съм се вдървил.

— Нищо ли не чувате? — запита лейтенантът.

— Какво? — Симънс го гледаше озадачен.

— Нищо. Да вървим.

— Аз по-добре да почакам тук. А вие вървете.

— В никакъв случай.

— Не чувам какво говорите. Вървете. Уморих се. Според мен Слънчевият Купол не е в тази посока. А дори и да е там, сигурно целият му свод е надупчен, като на онзи. По-добре да поседя.

— Станете веднага!

— Довиждане, лейтенант.

— Не бива да се предавате, остана съвсем малко.

— Виждате ли пистолета. Той ми казва, че ще остана. Всичко ми опротивя. Не съм се побъркал, но скоро и това ще стане. А аз не искам. Щом се отдалечите, ще се застрелям.

— Симънс!

— Произнесохте името ми, виждам по устните ви.

— Симънс!

— Разберете, това е само въпрос на време. Или ще умра сега, или след няколко часа. Представете си, че стигнете до Слънчевия Купол — ако въобще стигнете — и намерите свода надупчен. Много приятно, нали!

Лейтенантът почака, после зашляпа в калта. След малко се обърна и извика Симънс, но той седеше с пистолет в ръка и чакаше лейтенантът да се скрие. Поклати отрицателно глава и махна с ръка: вървете.

Лейтенантът не чу изстрела.

Както вървеше, започна да къса цветя и да ги яде. Те не бяха отровни, но и не увеличиха силите му; след малко повърна.

После лейтенантът накъса големи листа, за да си направи шапка. Бе опитал вече веднъж, но и този път дъждът бързо разми листата. Откъснеш ли растение, то веднага започваше да гние, превръщаше се в сива безформена маса.

Провря се през море от листа и влага и излезе на малък хълм.

Отпред, през студената мокра завеса се мерна жълто сияние.

Слънчевият Купол.

Кръгла жълта постройка зад дърветата. Спря, олюля се и погледна натам.

В следващия миг лейтенантът хукна, но веднага забави крачка. Страхуваше се. Не извика за помощ. Ами ако това е същият Купол, мъртвият Купол без слънце?

Подхлъзна се и падна. „Лежи — мислеше си той — все едно, сбъркал си. Лежи. Напразно е било всичко. Пий, пий до насита.“

Но лейтенантът си наложи да се изправи и да тръгне напред, през безбройните ручеи. Жълтата светлина стана по-ярка и той пак затича. Краката му тъпчеха стъкла и огледала, от ръцете му се сипеха брилянти.

Спря пред жълтата врата. Надпис: Слънчев Купол. Опипа вратата с вдървената си ръка. Завъртя дръжката и с мъка прекрачи.

Замря на прага и се заоглежда. На ниска масичка стоеше сребърна тенджерка и пълна чаша горещ шоколад със сметана. До тях поднос — дебели сандвичи с големи парчета пилешко, пресни домати и зелен лук. На закачалката, пред самия му нос, висеше голяма хавлиена кърпа; при краката му сандък за мокрите дрехи; вдясно кабината, където топлите лъчи в миг изсушаваха човека. На креслото чисти дрехи, приготвени за случаен пътник. А по-натам кафе в горещи медни кафеници, грамофон, тиха музика, книги с червени и кафяви кожени подвързии. До библиотеката — кушетка, ниска, мека кушетка, на която е така приятно да лежиш под ярките лъчи на това, което беше най-ценно в помещението.

Затули с ръка очите си. Успя да забележи, че към него идват хора, но нищо не каза. Почака и отново отвори очи. Водата, стичаща се от дрехите, бе образувала локва под краката му; чувствуваше как изсъхват косата и лицето му, гърдите, ръцете, краката.

Гледаше слънцето.

То висеше в центъра на Купола — голямо, жълто, ярко.

Светеше безшумно и в цялото помещение цареше пълна тишина. Слънцето грееше от високия светлосин свод ласкаво, златисто, чудесно.

Тръгна напред, събличайки дрехите си.

© Рей Бредбъри

© 1964 Цвета Пеева, превод от английски

Ray Bradbury

The Long Rain [= Death-by-Rain],

Издание: сп. «Космос», 1964, бр. 7 (превод: Цвета Христова)

Свалено от „Моята библиотека“ http://chitanka.info/lib/text/16207