Рей Бредбъри: Дъжд

Великото море лениво лижеше бледия бряг.

— Натам трябва да вървим — лейтенантът кимна на юг. — Сигурен съм, че в тази посока има два Слънчеви Купола.

— Щом започнаха веднаж, защо поне не построиха още стотина?

— На острова има всичко сто и двайсет, нали?

— В края на миналия месец бяха сто и двайсет и шест. Преди година предложиха да се построят още двайсет-трийсет, но сами знаете колко мъчно отпускат средства. Какво от това, че няколко души ще се побъркат от дъжда.

Закрачиха на юг.

Лейтенантът, Симънс и третият космонавт, Пикар, крачеха по дъжда, който валеше ту рядък, ту гъст, ту рядък, ту гъст; под проливния дъжд, който плющеше и се лееше и барабанеше непрекъснато по сушата, морето и по вървящите хора.

Симънс пръв го забеляза.

— Ето го.

— Какво има там?

— Слънчевият Купол.

Лейтенантът мигна, изтърсвайки от клепачите влагата и сложи ръката си над очите, да ги защити от шибащите капки.

Малко по̀ встрани, до самото море, на края на гората нещо се жълтееше. Да, това бе Слънчевият Купол!

Хората се усмихнаха.

— Май че бяхте прав, лейтенант.

— Провървя ни!

— Щом го зърнеш и силите ти се увеличават. Напред. Кой ще стигне пръв?! — Симънс заситни през локвите. Останалите машинално последваха примера му. Умориха се, задъхаха се, но не намалиха скоростта.

— Как ще се напия с кафе — изсумтя, усмихвайки се Симънс. — А кифлите със стафиди — пръстите си да оближеш! После ще легна и нека слънцето си пече… Трябва да се даде орден на този, който е изобретил Слънчевия Купол!

Затичаха по-бързо, жълтите отблясъци станаха по-ярки.

— Колко ли хора са полудели тук, преди да се появят тия убежища. — Симънс издишвате отсечено сричките. — Дъжд, дъжд! Преди няколко години срещнах приятел. Мой другар. В гората. Обикаля в кръг. Под дъжда, И все повтаря: „Не знам как да изляза от тоя дъжд! Не знам как да изляза от тоя дъжд. Не знам…“ И тъй безкрай. Побъркал се бе, горкият.

— Пести си силите!

Продължиха да тичат. Смееха се, докато тичаха, смееха се и когато стигнаха до вратата на Слънчевия Купол.

Симънс с рязко движение отвори вратата.

— Хей! — викна той. — Къде са кифлите и кафето, дайте ги насам!

Никой не отвърна.

Влязоха вътре.

В Слънчевия Купол беше пусто и тъмно. Нито жълто изкуствено слънце, нито наредена маса. Студено като в гробница, а през хилядите дупки на свода проникваше дъждът. Струи падаха по килимите и меките кресла, разбиваха се в стъклените маси. Исполински мъх покриваше стените, библиотеката, диваните. Падащите от горе едри капки шибаха лицата на хората.

Пикар започна тихичко да се смее.

— Пикар, престани!

— Господи, погледнете само: ни слънце, ни храна — нищо. Венеските — това е тяхна работа! Разбира се!

Симънс кимна, от челото му се отрониха капки. От сребристата коса и белезникавите вежди се стичаше вода.

— От време на време венеските излизат от морето и нападат Слънчевите Куполи. Те знаят, че ако унищожат куполите, ние сме загинали.

— Но охраната не е ли въоръжена?

— Разбира се — Симънс стъпи на сравнително по-сухо място. — Но от последното нападение изминаха пет години. Бдителността отслабна и охраната е била изненадана.

— Че къде са телата им?

— Венеските са ги отнесли в морето. Казват, че си имали свой начин за давене на пленниците. Бавен начин, цялата процедура трае около осем часа. Просто очарователно.

— Бас държа, че не е останало нито трохичка храна — усмихна се Пикар.

Лейтенантът го погледна с неодобрение, сетне направи многозначителен жест на Симънс. Симънс кимна и отиде в кухнята. Мокър набъбнал хляб се търкаляше в безпорядък по пода. Месото бе покрито с нежнозелена плесен. От множеството дупки на тавана се стичаше вода.

— Възхитително — лейтенантът погледна дупките. — Боя се, че няма да успеем да запушим това сито и да вкараме всичко в ред.

— Без продукти? — Симънс прихна да се смее. — При това и слънчевите генератори са разбити. Най-добре ще е да отидем до следващия Слънчев купол. Колко има до там?

— Не е далеч. Помня, че точно тук поставиха два Купола много близо един до друг. Но да почакаме тук, може да дойде спасителен отряд…

— Сигурно вече са идвали и са си отишли. След шест месеца ще изпратят ремонтна бригада — когато конгресът отпусне средства. Не, по-добре да не чакаме.

— Добре. Да изядем каквото е останало от дажбата и да вървим.

— Поне дъждът да беше престанал, да не удря така по главата — заговори Пикар. — За няколко минути поне. Просто да си припомня какво е това спокойствие — той стисна с две ръце главата си. — Проклет дъжд, не можеш дъх да си поемеш. Слушаш и гледаш само дъжд, дъжд, дъжд!