Волфганг Йешке - Последният ден на Сътворението

— Да, но това не мога да реша сам. — Той посочи Гудлък. — Това човече трябва да остане тук.

— Нуждае се от бърза медицинска помощ.

Гудлък беше се събудил. Надигна се и зяпна пилота, сякаш виждаше призрак.

Той се приближи и коленичи до него. Премести нещо на ръкавицата си и докосна с пръсти ръката на Гудлък. Пепелявите косми се разхвърчаха и на площ, голяма колкото човешка длан, се появи тъмната кожа. После пилотът бръкна в раницата си, освободи някакво полусферично, подобно на костенурка апаратче, и го притисна върху оголеното място. То залепна и почна да бръмчи. Гудлък гледаше апаратчето с една смесица от любопитство и ужас. Озъби се, тъмните му устни затрепериха, но подтисна всякакъв звук. Не трепна и след няколко минути, когато го свалиха. На три места по кожата се появиха капки кръв.

Пилотът се изправи и се обърна към Стив, опипа с върховете на пръстите си голата горна част на ръката му. Стив усети ръкавицата твърда и приятно хладна, после костенурката се впи в плътта му, но болка не почувствува.

— Има почти четиридесет години оттогава — каза Стив. — Вашият другар попаднал в схватка между наши части и тези на другата страна. Сигурно е загинал. Знам това от един очевидец.

Не забеляза никаква реакция. Стъклото на шлема си остана тъмно и непроницаемо. Виждаше само отражението на собственото си лице, разкривено от издутото стъкло.

Щом отдалечиха апарата, той почеса горната част на ръката си. Сърбеше го. Разгледа и трите мънички белега; където сондите бяха проникнали в тялото му.

— Ще видя какво мога да сторя за теб — рече пилотът. — На това място ли да те търся?

Стив кимна.

— Чакай ме тогава. Ще се върна.

Той се покатери в машината си. Невидимите двигатели вдигнаха прах, капковидното тяло стана прозрачно и стремително се издигна в обедното небе, придружено от заплашителен грохот, сякаш се отваряха портите на ада в параклиса за кръщение в Латеранския палат [52] Един от папските палати в Рим. — Б.пр. .

Стив несъзнателно вдигна ръка, като че искаше да върне бляскавата машина, но после я отпусна и се обърна към Гудлък. Джуджето беше заспало. Той също легна в хладната сянка на акациите и скоро след това задряма.

Събуди го Дейви с муцуната си. Той се протегна и се усети отпочинал, силен, изпълнен с предприемчивост. Колко ли беше спал? Този странен сън… Спомняше си за срещата с някакъв ангел, точно както някога беше се случила и на Харалд, за едно бучене в небето си спомняше, като че ли… Рипна изведнъж и се вторачи в горната част на ръката си. С нервно движение откърти коричката. Ситните драскотини отдолу, вече зараснали, едва се виждаха.

Гудлък бе запалил огън и държеше над пламъка една одялана пръчка с набучено парче месо.

Стив стана, отиде при него и го заоглежда слисан през огъня. Имаше ужасен вид. Тялото му бе измършавяло като скелет, кожата се беше изопнала над ребрата, ключиците стърчеха като ъгловати уши на ножици, цели кичури от сплъстената му бозява козина бяха окапали, на лявата ръка под рамото имаше оголено колкото длан място…

Сякаш усетил погледа на Стив, той се почеса на това място. Рече:

— Дейви убил една змия.

Съчките пращяха в огъня. Стив поклати едва забележимо глава и потърси погледа на Гудлък, потопи своя в лешниковите на цвят очи, в които искреше нов живот.

Джуджето разтегли устни и се усмихна, Стив също му отвърна с усмивка.

Какво толкова представлява действителността за човешкия дух, бе казал Пол. Едно гето! Сякаш разбрал мислите му, Гудлък с бегло движение обърса челото и очите си, като че ли махаше паяжинките на сиромашкото лято.

Стив започна да оседлава животните. Гудлък го изгледа с недоумение. Запита:

— Ще тръгваме ли?

— Имаш ли достатъчно сили?

— Силен съм.

— Хайде тогава! — С решителен жест той затегна колана на седлото. — Не мога да те оставя тука, когато си ми най-необходим.

Гудлък посочи на запад към слязлото вече слънце.

— Днес няма да стигнем далече.

— Тогава ще яздим цяла нощ. Страх ме е да остана на това място.

Гудлък се огледа боязливо и кимна. Раздели печената змия на три парчета, после изгаси огъня.

Слънцето залезе още докато прекосяваха долината на Суман. Едва след полунощ се изкачиха на платото и спряха животните да си отдъхнат.

Лунният сърп се носеше към далечните върхове на запад и изливаше светлината си над разлюляната савана на Сахара, ширнала се до самия хоризонт под един безкраен небосклон.