Волфганг Йешке - Последният ден на Сътворението

— Ела тук, Дейви. Какво се е случило?

Кучето се приближи със скимтене и страхливо подви опашка. Стив го хвана за врата и го огледа. На бузата му имаше рана, сякаш е бил одраскан от куршум. На гърдите, над десния преден крак, откри подобна рана, едва-що позасъхнала.

Дейви се отскубна неспокойно от ръцете му и заситни в посоката, откъдето бе дошъл. После се спря, скимтейки, и продължи да джафка.

— Искаш да дойда с тебе ли, Дейви? Разбирам.

Стив събра нещата си, отвърза животните и се метна на седлото.

— Смятам, че си достатъчно умен, за да не ме подведеш.

Кучето следваше собствените си следи. Стив бе обзет от тревога. Въпреки обедната жега той подкара животните в остър тръс. Щом достигнеше някоя височина, спираше за малко и оглеждаше през бинокъла на запад, но не успя да долови никакво движение.

Дали пък не бяха решили нещо друго? Да са ме последвали с джипа? — питаше се той. Невероятно. Разработената пътека през високото плато към долината на Алмерия наистина заобикаляше доста, но дори за едно издържащо на всякакъв терен превозно средство бе значително по-изгодно да мине по него, отколкото да върви по брега. Дали Джеръм не е направил катастрофа? Нетърпеливо заби токовете на сандалите си в хълбоците на добичето. След два часа видя пред себе си хребета на платото, откъдето бе тръгнал сутринта. От лявата му страна с грохот се изливаха водите на Атлантика. Въздухът беше изпълнен с водна мъгла. Солта опари кожата му.

Внезапно Дейви хукна напред. След няколко минути той го застигна. Кучето стоеше до Гудлък, който лежеше по очи и гледаше, изплезил език, като втрещен на запад, където на около три километра разстояние се разиграваше величественият природен спектакъл. Стив скочи от седлото, обърна Гудлък по гръб и грижливо го прегледа. Имаше две грозни рани на бедрата, две други на левия хълбок и една на рамото. Явно от парчета на снаряд. Бе загубил голямо количество кръв и въпреки това бе го следвал докато грохне напълно. Дали е искал да го върне за помощ? Положи главата му върху едно навито одеяло, даде му да пийне вода, после изми раните, доколкото може. От болката раненият дойде в съзнание и се сгърчи, скимтейки, като заби лакти в стомаха си и издърпа колене до брадата.

— Гудлък, аз съм, Стив! Какво се е случило!

Джуджето го погледна с помътнели от страх очи, навлажни устни с езика си и на пресекулки започна да разказва. Стив усети, че се вцепенява.

— Ще се върна обратно — каза той.

Гудлък поклати уморено глава:

— Аз погребах Сноубол. Джеръм потъна в една кална яма. Но сигурно още преди това беше мъртъв.

Стив безмълвно се взираше в бушуващите води. После каза:

— Чуй ме, Гудлък. Аз не мога да ти измъкна парчетата от тялото. Или ще си излязат сами навън с гнойта, или ще се капсулират и там и ще си останат. Ако имаме късмет, ще те вдигна отново на крака. Животът ти не изглежда застрашен. Наистина загубил си много кръв, но никой от важните органи не е наранен. Иначе нямаше да се придвижиш толкова далеч.

Гудлък кимна.

Стив го пренесе в сянката на една акация и му направи легло, после запали огън и приготви обяд.

На другата сутрин отсече няколко малки дръвчета и сглоби носилка, на която да влачи Гудлък, върза я за седлото на едно от товарните животни. На барката ще имам повече възможност да се грижа за него — каза си той. — Не мога да го изоставя, когато ходя на лов. Но може би има мъничко шанс да го спася, като го храня със сурова риба.

После потегли на изток.

Напредваха бавно. Нощем Стив будуваше, а през деня често заспиваше в седлото. Усещаше равномерното поклащане на камилата, която, пръхтейки, със сигурни крачки търсеше своя път из солените блата на Западната падина. Склоновете, някога опърлени от слънцето и обрасли с прашни трънаци, сега показваха нежна зеленика, докъдето стигаше погледът. Когато повееше южнякът, мъглите потегляха на север и напояваха склоновете на платото на Пиренейския полуостров. Повечето растения, които едва влачеха мизерното си съществование в солената почва на някогашното море, сега гинеха от полъха на влагата, нови пускаха корени и се заселваха на тяхно място.

Скоро цяла Европа щеше да добие друго лице. Над палмовите горички северно от Алпите щеше да падне сняг, огромните стада европейски антилопи щяха да тръгнат на юг, а заедно с тях и лъвовете, тигрите, леопардите и другите хищници, доколкото вече съществуват в Дарвиновата палитра. Само мастодонтите щяха да останат. Ще бродят из горите, потънали в сняг, отчаяно търсещи храна, тъй като пътят им за пасищата в Африка вече ще е затворен от водните маси на Средиземно море. И в някоя пролет, след дълга безмилостна зима, щяха да измрат.