Волфганг Йешке - Последният ден на Сътворението

На дванадесетия ден от пътуването на запад изплува платото на Пиренейския полуостров. Гонеше ги хладен, сух североизточен вятър и скоростта им бе добра, въпреки постоянно усилващото се насрещно течение на нахлуващите при Гибралтар води. Държеха се плътна край брега, все на запад-югозапад, и щом заобиколиха втурналия се далеч на юг нос Гата, достигнаха устието на Алмерия. В изпаренията на югозапад се виждаше могъщият масив на Алборан, който стърчеше на повече от хиляда метра почти отвесно из морето.

Барката бе достигнала крайната си цел. Капитанът и неговият екипаж бяха решили да минат през Атлантика, защото оттатък щяха да бъдат по-полезни за поддържане, на връзката между американския бряг и острова.

— Какво смятате да правите с кораба? — запита Стив капитана, човек от флотата в средата на шейсетте, кръстосвал Падината повече от тридесет години. Имаше силно загоряло лице, под избелял син тюрбан го изгледаха преценяващо светлосивите му очи:

— Ще го оставя, където сме — отвърна той. — Може да се намери някой, на когото да послужи. Защо питате?

Стив сви рамене.

— Може пък на мен да ми е нужен.

— Няма ли да дойдете с нас оттатък?

— Не знам. Не съм решил.

— Вие сте мъж в най-хубавата възраст. Още можете да си изградите бъдеще. Оттатък ще имате шанс.

Стив срещна усмихнат светлосивите му очи. Капитанът сведе поглед и побутна тюрбана на челото си:

— Както решите — каза той. — Връзвайте здраво кормилото, когато спите, и винаги вдигайте само част от платното. Гони ли ви вятърът, ще се справите и сам. Обърне ли се, най-добре е да свалите реята, защото срещу вятъра не можете да сечете. Вдигне ли се буря, молете се на бога. Повече нищо не мога да ви кажа. Яхта не мога да ви дам на разположение. Това тук не е много повече от сал. Но добър сал. Одисеи няма да има по-хубав кораб. Дано ви донесе щастие. — Той се обърна и даде наставление на хората си.

Пътниците слязоха от борда, животни и стока бяха прехвърлени на сушата. Джеръм изкара джипа на брега по клатушкащите се дебели дъски. След дългата тишина воят на силния мотор прозвуча като дивашки рев. Камилите се сепнаха и започнаха да въртят очи. Мъжете, които ги оседлаваха, се поизмъчиха, докато успокоят подплашените животни.

След два часа керванът потегли в посока на Кадис. Вървяха отначало срещу течението на Алмерия нагоре през дефилетата й, после свиха на запад, успоредно на гъсто обраслата верига на Сиера Невада. В течение на десетилетията пътечката за товарни животни бе разширена до годен за превозни средства път, за да се извозват и тежки товари от атлантическия бряг до Падината.

— Чух, че не си искал да дойдеш с нас оттатък — каза Джеръм по време на една почивка.

Бяха изпреварили с джипа кервана. Гудлък, Сноубол и Рикардо бяха при тях. Подготвяха мястото за лагеруване, събираха сухи дърва, струпваха камъни, за да оградят огнищата.

— Мами ме далечината — отвърна Стив, — безкрайната далечина на този незавършен свят. Човекът ще дойде някога от Африка. Там вече е настанал шестият ден от Сътворението. Може би ще ми се удаде да го съпреживея, да погледам няколко секунди от него.

— Ще бъдеш изяден, преди да си хвърлил дори един поглед. И ще бъдеш съвсем сам.

Стив сви рамене, разпери ухилен ръце.

— «И рече Господ Бог: Не е добро за човека да бъде сам; да му сътворим помощник, нему подобен.» (2:18)

Джеръм изпръхтя презрително:

— Видя ли косматите детища, които дойдоха на борда.

— Те са по-добре от нас. Ходят голи.

— Още ли вярваш, че можеш да се промъкнеш незабелязано в рая?

— Може и да не е толкоз трудно, Джеръм. Само трябва да знае човек къде се намира. — И след кратка пауза запита: — А как си представяш твоето бъдеще?

— Далечината ме мами, както и теб — отвърна Джеръм тихо и обгърна раменете му. — Ще замина на север и ще посетя Моузес. Дано го заваря жив. Гудлък и Сноубол ще ме придружат. Нямаш ли желание да се присъединиш към нас?

Стив поклати глава.

— Трябва да си търся собственото бъдеще — каза той твърдо.

— Ще ида с някой от синовете на Моузес на север да разгледам тези стари развалини край морето, ще търся бреговете на легендарното Лак Мер, зад които се откриват просторите на Азия. Там сега се диплят Хималаите. Може би ще открия пътя по суша за Америка и…

— Както виждам, имаш голяма програма.

— На някой остров ще се задуша.

— Не вярваш ли повече в завръщането ни в бъдещето?

— Абсурдно е — отвърна Джеръм.

След двадесет и един дена стигнаха в Кадис. «Ню Атлантис» бе вече пуснал котва — истински океански тримачтов кораб от готови елементи, спусната в миналото.