Волфганг Йешке - Последният ден на Сътворението

И предците на човека щяха да останат — както боасите, така и джуджетата — и щяха да се научат да се преборват със снеговете и студа. А когато потеглят на юг по стъпките на странствуващите стада, щяха да се научат да преодоляват препятствия. Да, да превъзмогва препятствията щеше да стане най-неотложната задача на човешката раса. Така все повече щеше да развива уменията си. Докато накрая за нея няма да има повече непреодолими препятствия: неприятелско обкръжение, планини, поройни реки, нахлуване на студени вълни, водни басейни, препятствия, създадени от зъби и нокти, плът и кръв, после пространството, накрая и — времето. Но отново и отново, докъдето и да стигнеше човекът, винаги щеше да среща едно препятствие, което ще го довежда до полуда със своето предизвикателство — самия себе си.

Стив вдигна поглед, напъха лицевата защитна кърпа встрани от тюрбана. От две седмици яздеха вече в една есен, която се държеше като безкрайно лято. Гудлък спеше неспокойния си сън; Дейви ситнеше пред тях все край брега на водата, която някога щеше да стане Средиземно море, чиито води всяка година щяха да се покачват с един метър, а по-късно и с повече, когато водопадите от Гибралтар се врежат по-надълбоко в скалите и така подмият дъното, че да се превърне в морски проток. И все пак щеше да мине цяло хилядолетие, докато се напълни огромният басейн. А още две столетия южно от Сардиния и Сицилия щеше да има провлаци към Африка, по които щяха да се спасяват животните в по-топлите селения, преди над Европа да премине продължилата милион години верига от ледникови периоди, която ще достигне чак до далечното настояще и чиито огромни ледени езици ще смразят почти целия живот северно от Алпите.

Стив усети как товарното животно с носилката малко изоставаше и хвана по-здраво юздите, с които беше го завързал за седлото си.

— Хайде — каза той. Но не се обърна, а заязди към изток, направо срещу изгряващото слънце.

Вечерта на осемнадесетия ден стигнаха устието на Алмерия Барката си лежеше здраво завързана за потъващите дървета, точно както бяха я оставили. Стив пусна камилите на паша, за да се напасат до насита.

От въжета измайстори юлар за една от камилите, впрегна я, завърза я за въжето на барката, и така я издърпа по-близо до брега. След това направи на палубата от рогозки и платнище удобно легло, пренесе Гудлък на борда. Състоянието му беше окайващо. Една от раните на бедрото му изглеждаше зле, гноеше. Кракът му беше отекъл. Не можеше да върви и едва пълзеше.

След като напълни с прясна вода всички налични мехове, Стив доведе животните едно по едно на борда, завърза ги здраво и освободи барката. После вдигна платното — то се изду колебливо от лекия западен вятър — и я насочи навътре по течението. Завърза здраво руля, както му беше казал капитанът, хвърли въдиците от кърмата и седна до Гудлък. Прегледа вонящата рана, избърса гнойта и постави крака му на високо, за да спадне отокът.

Джуджето изгаряше в треска, понякога размахваше силните си малки юмруци и ръмжеше. Стив си помисли дали да не го завърже, но нямаше сърце да го направи. Ясно бе, че нямаше да може да го спаси, но искаше да направи всичко, за да облекчи последните му дни.

През няколко часа проверяваше въдиците, измъкваше пърхащите риби на борда, убиваше ги, за да ги използува като стръв, или приготвяше храна, като изстъргваше суровото месо с ножа и отстраняваше костите.

Беше му трудно да храни Гудлък, но никога не загуби търпение. Дейви го наблюдаваше и всеки път изръмжаваше или в упрек, или лакомо, когато джуджето повърнеше храната.

След като нахранеше Гудлък, Стив полягаше и дремеше под тентата. Понякога вятърът утихваше. Такелажът стенеше в ритъма на плиткото вълнение, което пулсираше в лъскавата шир — едно сияйно пладне, струящо отгоре, денят, нахлупен над морето като катедрала от светлина. В такива неизмерими междинни пространства, когато времето изглеждаше спряло, а слънцето непоклатимо закотвено в зенита, му идваха наум думи, които той смяташе за забравени от столетия, разкази за падащи слънца и ангели, сипещи блюдата на гнева над земния свят. Понякога нещо така притискаше сърцето му, че чак гърдите го заболяваха. Той допълзяваше до парапета и повръщаше, висеше задъхан над ръба на борда, докато най-после намереше сили да загребе хладна вода и да я плисне на лицето и челото си. А по-късно, когато солта засъхнеше на челото му, той имаше чувството, че паяци пълзят из очните му кухини, за да изплетат гнездата си в мрачината на неговото съзнание.