Волфганг Йешке - Последният ден на Сътворението

Навестяваше го все един и същи сън. От някакво по-високо място — той така и не разбра, какво всъщност се намираше под краката му, но му се струваше като дърво, забило корени в скалист остров, — той съзираше бряг, о който се плискаше тъмна, маслена локва, някаква тежка воняща чорба, в която се е стекла всичката вода на земята и животът е измрял. Зад бреговата линия до самия хоризонт се простираха дюни. Осветени от млечнобяла, прекалено ярка светлина. Отгоре заплашваше черно небе, сякаш чудовищен слънчев вятър бе издухал цялата атмосфера и лицето на земята бе останало беззащитно открито за космическите бури. Изведнъж сушата се раздвижваше, вдигана и смъквана от прибоя на мощно земетресение, което идеше на талази от хоризонта, сриваше дюните, а долините извисяваше като гребени на вълни. Въпреки че липсваше атмосфера, ясно се долавяше горещо сухо съскане. Наоколо се сипеше пясък от гребените на вълните и се кълбеше като пяна, сякаш слънчевият вятър откъсваше фотони от стените на кристалите и ги превръщаше в чиста светлина. И както винаги, така и този път, Стив се събуждаше с парализиращо чувство, че е видял онази Земя без бъдеще, за която бе му говорил Пол.

Събуди се чак вечерта. Макар слънцето да бе залязло, той беше плувнал в пот и се чувствуваше докрай изтощен. Допълзя на четири крака до Гудлък, сигурен, че е умрял, а Гудлък беше жив. Спеше дълбоко. Дишането му беше повърхностно, но равномерно.

Над африканския бряг висеше тъмен напластен облак, изправен косо, облегнат върху планинските склонове, с обагрени в бледожълто краища.

Стив си пое дълбоко дъх и обърса челото си, загледан в нахлуващата нощ.

Това скърпено нещо тук, запита се той със свито сърце, то ли трябва да представлява моят живот? Винаги бе си мислил, че досегашното е нещо като генерална репетиция, че едва след нея завесата вече ще се вдигне за истинското действие, когато всичките роли ще са разпределени по най-добрия начин и всеки ще участвува суверенно със своя дял. Защото нима е редно да принуждаваш някого да се препъва напълно неподготвен по сцената, да играе, незнаейки нищо, в непознатата му пиеса, чието действие обаче е отдавна предопределено.

Но сега с парализираща сигурност му стана ясно, че именно това е било неговият живот, че няма да се вдигне нова завеса, а точно обратното — скоро ще падне и последната завеса над неговата драма. Осъзна, че именно това тук и онова, което с мъка задържаше в спомените си, е неговият живот, и той се изплъзваше между пръстите му, и нито секунда от него не можеше да се върне. А отклоняването, на релсите, което бе предприел с лека ръка, в лекомислената вяра, че предизвиканите по този начин решения ще могат все пак да се поправят, се оказа невъзвратимо. И това прозрение се стовари върху него като планина, като тази планина от време, която натрупаха върху гърдите му, само защото оная сутрин — още неизтрезнял от уискито и лекомислен като толкова други — той не бе върнал пластмасовата си делегатска карта, когато ги поканиха да участвуват в тази авантюра.

Имаше чувството, че седи в прекалено тесен скафандър, чиито системи не функционират добре, зад командното табло на някоя «совалка», а под него мъртвата Земя, изгорял шлак като него самият, се носеше безжизнена към бъдещето. Радиото мълчи и се чува само електромагнитното пеене на звездите, ехото на Сътворението, връщане от края на Вселената като шумът на прибоя от някой далечен бряг, и своето собствено хъркащо дишане чува в мундщука на кислородната маска, докато кръжи безшумно над бездната, а дълбоко под него е дъхът на атмосферата, видим като леко помътняване на ръба, където светлината се разбива на дифузен фотонен хаос.

После на хоризонта изплуваха първите отблясъци на изгряващото слънце и бързо потъваха обратно! А той трескаво преглеждаше контролните уреди, но те бяха изгаснали. Всичките показваха нула.

Мирис на гнило бе напоил въздуха. Черен дъх издуваше дробовете му и Стив усещаше, че Земята не е в състояние да го държи повече в смъртта, и към полунощ той се понесе неудържимо към звездите.

— Какво ти е, Гудлък? — изпъшка той и се втренчи уплашен в стърчащата пред него висока, тъмна фигура, която затуляше звездите. Вдъхна гнойната смрад на неговите рани, на пропитата от мъртвешка пот козина.

Завързаните на задната палуба животни станаха неспокойни, изправиха се. Дейви притича с почукващи по дъските нокти, подуши го предпазливо и го побутна с муцуна, така че той окончателно се събуди. Луната пробиваше облаците.