Волфганг Йешке - Последният ден на Сътворението

Стив изгледа мачтата, която бе му се привидяла като призрачно изправена фигура. Далеч на изток проблясваха кървавочервени мълнии, но буря не се разрази.

На сутринта свидетелствуваха само още няколко тънки, опушени облака за сражението между въздушните пластове, но изгряващият ден бързо ги стопи.

Гудлък беше жив. Стив го изми и му даде да пие, утоли глада и жаждата му.

Плуваха право на изток. Просмукано от слънце, небето блестеше сияйно и радостно, по вълните отблясъците трепкаха като сребърни стрели. Така се носеха, ден след ден, в някаква безкрайна мараня, над която почти незабелязано се спускаше звездната нощ като прозрачен облачен купол.

Птичи ята следваха своя курс. Летяха много високо, Стив не можеше да разбере какви птици са, но викна:

— Ще вървим подире им на юг, Гудлък.

Нощем той долавяше крясъците им между звездите. Брегът се плъзгаше край тях. Есенно нашарена гора. Сред вечнозелените гинко, лумнали в злато коркови дъбове или пожарите на явора, между бледозелените канелени дървета — черните пламъци на кипарисите, повехнал жълт шубрак, заслонен от тъмни кедри и от пинии.

В устието на Суман Стив отправи барката към брега. На изток, забулена в мараня, лежеше някогашната десантна зона, отвъд нея, още по-далеч — Ла Галит. Там някога беше се започнало, бе се пръснало сърцето на кита, за да ги бележи с кръвта си, а галактиките на реалността бяха се разбягали.

Той пренесе Гудлък на сушата, после остатъка от своите запаси и малкото си имущество. Построи лагер.

Пусна изгладнелите камили на паша, нахрани Гудлък и легна да си почине. Заспа дълбоко, но се събуди от пронизително свистене във въздуха. Дейви ръмжеше, Гудлък мяташе неспокойно глава.

Стив засенчи с длан очите си и видя някакво ярко, кристално блещукане на около десет метра височина. Беше капковидно, почти прозрачно тяло, дълго около пет-шест метра, в което — по корем като върху нагнетено водно легло — лежеше една фигура, облечена в пурпурночервен скафандър, с бяла апаратна раница на гърба, с ръце на уредите, които бяха втъкани като сребърни инструкции в прозрачния материал.

Вдигна се облак прах, но Стив не можа да разпознае никакви двигатели. С едно звънливо пинг на долната част се пръкнаха три тънки телескопически крака и се разтвориха. В мига, когато машината се приземи, тя стана непрозрачна. Горната й част се оцвети в жълто, а отдолу под стрелообразните къси крила, които можеха да служат само за стабилизиране при свръхзвуков полет, стана бяла. Сега Стив ясно видя на предната част опознавателните знаци, за които бе разказвал Харалд. На покрива изникна едно лазерно оръдие, което подскочи леко и се насочи към Стив.

Той вдигна ръце за отбрана. Извика:

— Не стреляй! — Долната част на кълбото се пукна и от зейналата дупка се спусна къса стълба, на която се появиха чифут пурпурночервени ботуши.

Дейви се озъби и заръмжа. Лазерното оръдие мигновено се насочи към него.

— Не стреляй! — викна Стив към фигурата, която слезе изпод корема на машината и тръгна към него.

— Не се бой! — каза пилотът на странно твърд италиански. Гласът му идеше приглушен от шлема.

Той вдигна десница и оръжието се насочи към небето. После то си остана в това положение, въпреки че свали ръката си. Беше широкоплещест, необикновено висок на ръст. Най-малко два метра, каза си Стив, като напразно се опита да отгатне чертите на лицето му зад златисто тъмния визьор на предпазното стъкло на шлема. За момент му се стори, че между отблясъците зърва едно красиво тъмнокожо лице, гордото лице на нубиец, но вероятно бе се излъгал.

Разгледа и отличителните знаци по ръкавите на скафандъра: на дясната страна имаше агне, на другата — ключ, кръстосан с лазерна пушка; Христос спасителя — пишеше отгоре на латински.

— Кой си ти? — запита Стив на лош италиански.

Пилотът натисна някакъв бутон на шлема си и отговори през външния микрофон.

— Ти говориш нашия език?

— За съжаление твърде слабо.

— Ти идваш от едно бъдеще, което не лежи в ръцете на Бог.

Ръката му лежеше достатъчно тежко върху моя свят, помисли си Стив и попита отново:

— Кой си ти?

— Аз съм от тия, които проправят пътя на Всевишния — отвърна пилотът. — Търся един от нашите войници, който действуваше в този период от време и не се завърна.

— Значи ли това, че можете да се връщате в бъдещето?

Пилотът се поколеба. После каза:

— Разбира се. В моето бъдеще. В това на Господ-Бог.

— Можеш ли да ни вземеш със себе си?