Волфганг Йешке - Последният ден на Сътворението

— Защо в Падината не ни пратиха такъв хубав кораб? — попита Елмър сърдито.

— Защото никой не си е помислил, че може някога да стане плавателна — каза Рикардо.

Елмър, който седеше с разкривено от болки лице на седлото, изръмжа:

— Изобщо дяволски малко са мислили!

Над мизерните бараки на пристанището кръжаха чайки и се боричкаха със свадливи крясъци за плуващите в залива отпадъци. Навътре в блещукащото море се виждаха рибарски лодки.

По време на следването си Стив посети още веднъж Европа. Беше за няколко дни и в Южна Испания. Спомняше си Кадис като светъл прохладен град, помнеше острия мирис на солниците край входната магистрала, в които слънцето вкаменяваше морето и забулени мъже трупаха на купчини сивобялата влажна сол. И ресторанта на достопочтена възраст си спомни, в чийто висок сводест таван отекваха извънредно силно тракането на приборите и гласовете на посетителите, а стените му дори в горещите дни на юли излъчваха хладина, която сякаш столетия бяха натрупвали в залата. С копнеж беше се взирал в Алхесирас на африканския бряг — зад неговата линия се криеха градове, чиито имена се усещаха, като че ли пипаш злато и слонова кост, или махагоновата кожа на красиви робини и одежди от брокат и коприна. Още тогава беше се заклел никога да не стъпва в тези места на фантазията, та да ги съхрани в себе си непокътнати в изтъкания им от легенди блясък. Но сега щеше да ги потърси. Сега те бяха толкова далече от тази действителност, както и от онази, но имаха неоценимото предимство да дремят още невидими в палатите на бъдещето, да не са изгнили трупове от залязлото, величие на някакво блестящо минало.

«Ню Атлантис» бе отдавна потеглил, вдигнал белите платна, надвечер бе отблъснал и се намираше вече отвъд хоризонта.

Те стояха на каменния гръб на скалата при Гибралтар, която някога бе преграждала Падината от водите на Атлантика. Стив водеше пет ездитни и товарни животни; Джеръм бе приготвил джипа с ремаркето за път. Беше ги натъпкал с резервни туби и други запаси, с оръжие и боеприпаси.

На ширина повече от осем километра — проломът далеч не беше достигнал по-късните си размери — водите с гръм се втурваха в дълбочината. Понякога се виждаше святкането на хиляди сребърни рибешки тела, които мощното течение хвърляше през водопада — живот, който преливаше от един съд в друг, преизобилие на Сътворението. На изток водната мъгла лежеше над бързеите. Хладният, пренаситен с влага въздух, бе изпълнен с такова бучене, че човек не можеше да разбере и собствените си думи.

Стив се сбогува със Сноубол и Гудлък, почеса рунтавия врат на Дейви и прегърна Джеръм, после се метна на седлото. Вдигна ръка.

— Поздрав на Лийки — викна Джеръм и запали мотора. — Желая ти дълъг живот, Стив. Но когато му дойде времето, легни така, че оная да те намери.

— Сбогом — извика Стив още веднъж и подкара камилата си.

Повече не се обърна. Яздеше край бушуващите води към долината, следвайки течението, та да намери залива на Алмерия, където бе завързана барката.

Не можа да чуе експлозията.

Джеръм не беше изминал и три хиляди метра, когато се случи. Някой храбър войник бе извършил по време на боя при Гибралтар геройството да зарови една мина по неравния път, който водеше към някогашния планински хребет.

Джеръм загина веднага. Сноубол, който седеше на седалката до шофьора, беше просто надупчен като цедка и запратен извън машината, издъхна няколко минути по-късно. Гудлък бе също така изхвърлен от задната седалка, загуби съзнание и остана да лежи тежко ранен.

Силата на експлозията бе откъснала съединителя и беше преобърнала ремаркето. Задницата на джипа бе изхвърлена нагоре, но машината падна отново на колелата си. С мъртвия Джеръм на кормилото и с разкъсани гуми тя бавно заподскача наляво от пътя към долината, срещу един дълбок тинест ров, и се спря точно в средата му. После започна да потъва.

Дейви залая като полудял към мехурчетата, които бликаха от тинята. А щом секнаха, той се обърна със страхливо скимтене и се заизкачва по склона. Носът му кървеше и цялото му тяло трепереше.

Рано следобед Стив се натъкна на малка рекичка и спря да напои животните. Докато камилите късаха сочните листа на крайбрежните храсти, той седна на сянка и се подкрепи със студена печена риба.

Отведнъж му се стори, че чува през тропота и пръхтенето на животните кучешки лай. Секунди след това изникна Дейви. Изджафка възбудено, затътри се към потока, лакомо уталожи жаждата си, след което отново хукна и с диво нетърпение, като лаеше призивно към Стив.