Волфганг Йешке - Последният ден на Сътворението

Пратеник на императора им оказва честта и идва срещу тях. Драконът се издига, сече въздуха сякаш със стоманени остриета, люспестата броня на набитото му тяло блести ярко в утринното зарево, опашката му е опъната и украсена с лъскав сребърен диск, ревът му се чува на мили разстояние, когато величествено се носи в своя път и идва към тях, гласът му е като гръм, муцуната му се разтваря и бълва огън. Светлина се излива върху им, но не от пламъците на пролетния празник, а от напалм.

— Спиш ли? — запита го гласът на Пол Лури.

Стив отвори очи.

— Фантасмагории! Глупости! Виж само! Конспекти за една бъдеща история.

— Равносметките на Хауард Харнис ли?

— Да. Ти си знаел?

— Той ги пишеше още преди двадесет години. Понякога си говорехме за тях.

Пол седна на сянка до Стив.

— И за какво е всичко това?

— Това е най-очарователната историография, която може да си измисли човек, Стив. Фантасмагориите са важно нещо. Огромните, никога неосъществени възможности на историята. В точките, където действителността в някой изненадващ момент се отваря и ти открива картината на друга реалност, там лежат златните мини на човешката фантазия. И ако един ден този свят наистина загине, то ще е само от липса на фантазия у неговите обитатели.

Наистина реалността е също важна и не биваше да предоставяме управлението й на бюрократи и военни. Но това е неизбежно, щом обявяваме факта за най-висш критерий. Защото какво е тя за човешкия дух? Гето, в което живуркат скромните души, ония, дето се доверяват само на онова, което могат да пипнат, малък отрязък от широкия спектър на човешкото съществование.

Вятърът почти беше заспал. Голямото тъмно платно висеше отпуснато и хвърляше тясна сянка напреко на палубата. Кормчията спеше. Съвсем наблизо подскачаха делфини.

Делфините ги придружаваха. Радостта им да пребивават и в друго жизнено пространство ги тласкаше към движение, към весела самозабрава. Това все още не бяха елегантните гладки същества, каквито ги помнеше Стив, а животни със сив, мек косъм и остромуцунести глави, с едва наболи мустачета. Бяха безгрижни, отдадени на игри създания с хитровати муцуни и нокти на плавниците; те бързаха да се измъкнат от прииждащите вълни, пръхтяха пренебрежително при вида на тромавия плавателен съд и отново потъваха в стихията си.

Барката едва пълзеше. Ленив горещ южняк играеше безшумно с платното. Капитанът държеше курс запад—северозапад. На седмия ден от пътуването на хоризонта се извиси масивът на Балеарите. Небето се затули, вятърът се извъртя на запад. Плисна дъжд над набразденото базалтовосиво море; корабът пъхтеше.

Пол, Джеръм и Стив останаха на палубата под прикритието на един непромокаем брезент. Сноубол и Гудлък се свиха между тях, наблюдаваха със смесени чувства надигащото се море и взирайки се изпитателно в лицата на хората, се мъчеха да се уверят дали не предстои скорошният им край.

Беше безсмислено да се борят срещу буреносния западняк; капитанът нареди още в ранния следобед да карат плътно край сушата и търсеше подходящо място за акостиране. Вода се пенеше по палубата, дъждът плющеше по дъските и трополеше по брезента, под който бяха намерили закрила. Даваха се команди. Моряците в прогизнали бурнуси и капещи тюрбани бяха заети с въжетата, за да приберат платното. Спуснаха една лодка във водата и я завързаха за носа на кораба. Греблата подхванаха своя ритъм. Капитанът бе наредил да теглят барката срещу вятъра.

— Какво е това? — попита Стив. Той посочи към едно странно скално образувание от дясната страна на кораба, което се открояваше на мрачното дъждовно небе.

— Рамото на Херкулес — отвърна Пол.

Действително скалата имаше форма на рамо, издигащо се стръмно над водата. Горната част на ръката и закръгленото рамо се различаваха ясно, начало на врат, зад него — ухо и брада, загатната уста в неоформено, разядено лице. А рамото бе запънато срещу планинския масив, сякаш подпираше сушата да не се стовари върху морето.

— Изглежда като изкуствено направен — учуди се Стив.

— И е такова. Една от десантните групи, която попаднала много по-далеч в миналото, се опитала да остави белег за себе си чрез произведение на изкуството, което да се вижда отдалеч.

— Не са ли го изследвали по-обстойно?

— За моряците това е злокобно място. Никого не ще убедиш да пусне котва някъде тук наблизо — каза Пол. — Виж ги само как гребат! Сякаш се касае за живота им.