Фредерик Пол - Гейтуей I

Незаетото пространство никак не е много. Все едно че живееш седмици наред с още четирима души под чергилото на голям камион с работещ двигател.

След първите два дена в мен възникна една необяснима неприязън към Хам Тайе. Беше грамаден мъж и заемаше много място. За мен това не беше справедливо.

Честно казано Хам бе толкова висок, колкото и аз, макар че тежеше повече. За мен обаче беше важно не колко място заемам аз самият, а колко място заемат другите. Сам Кахан беше по-добър по отношение на ръста — не повече от сто и шейсет сантиметра, с твърда, черна коса и силно окосмено тяло, от срамната област до под брадата и целия гръб. Не смятах, че Сам отнема от жизненото ми пространство, докато не намерих един дълъг черен косъм от брадата му в храната си. Хам поне не беше космат — с мека златиста кожа, която го правеше да прилича на евнух от някой йордански харем. (Дали йорданските крале имаха евнуси в харемите си? А и въобще дали имаха хареми? Изглежда, че Хам не знаеше; вече три поколения от рода му живееха в Ню Джърси.)

Хванах се дори, че противопоставям Клара на Шери, която беше сигурно с два ръста по-дребна. (Не винаги. Обикновено Клара си беше напълно добра).

А Дред Фрауенглас, който дойде с екипа на Сам, беше тих, фин млад мъж, който не говори много и заемаше по-малко място от когото и да било.

Единствено аз бях новак в групата и всички се стараеха да ми покажат как да върша малкото, което трябваше да се свърши. Правеха се обикновено фотоснимки и се отчитаха показанията от спектометъра. На магнитна лента се записваха данни от хичиянския контролен панел — малки изменения в оттенъка и яркостта на цветните светлини. (Все още продължаваха да ги изучават с надеждата да разберат техния смисъл.) Правеха се снимки и анализи на спектъра на звездите от пространството тау. Цялата тази работа отнемаше може би не повече от два човекочаса на ден. Още толкова време отнемаше приготвянето на храната и почистването.

Дневно с работа се запълваха около осем човекочаса на пет души, които разполагаха общо с четирийсет човекочаса.

Чиста лъжа. Не това е главното, което се прави през тези дълги часове. Главното е чакане! Чакане, корабът да се обърне.

Минават три дена, четири дена, една седмица. Почвам да чувствам как сред другите възниква някакво напрежение, което не споделям. Минават две седмици и вече знам какво е това напрежение, защото самият аз започвам да го изживявам. Всички очакваме обръщането. Вечер, преди да заспим, поглеждаме към златната спирала да видим дали не е засветила, Сутрин, като се събудехме, първата ни работа беше да погледнем дали таванът не е станал под. През третата седмица вече бяхме определено нервни. От всички най-нервен беше Хам — онзи, закръгленичкият, със златиста кожа и чудно красиво лице.

— Хайде да поиграем малко покер, Боб.

— Не, благодаря, не ми се играе.

— Хайде, Боб. Трябва ни четвърти. (При китайския покер се раздават всички карти — по тринайсет на всеки. По друг начин не може да се играе.)

— Не желая да играя.

Изведнъж той избухва:

— Майната ти! Като член на екипажа не струваш пукната пара, а сега не искаш и на карти да играеш!

После седна и започна унило да сече картите — цял половин час, сякаш се тренираше за нещо, от което зависеше животът му. А може пък да се стигне и до там, че това наистина да му спаси живота. Помислете само. Да предположим, че сте в петместен и сте пътували седемдесет и пет дни без обръщане. Очевидно сте в беда; запасите от храна няма да стигнат за изхранване на пет души повече от триста дни.

Но може би ще стигнат за четирима? Или за трима? Или за двама? Или за един? Става ясно, че един от екипажа трябва да се жертва и тогава, най-често, се цепят карти. Загубилият почтено си прорязва гърлото. Ако не е почтен, останалите четирима му дават урок по етика.

Много кораби, излетели с петчленен екипаж, се завръщат с по трима души; някои дори с един човек.

Така че времето ни не минаваше нито лесно, нито бързо.

За известно време сексът беше едно силно успокоително и ние с Клара прекарвахме часове наред прегърнати, дремвахме по малко, събуждахме се и пак се любехме. Предполагам, че момчетата правеха същото. Не след дълго обслужващият модул започна да мирише на лисичарник. По-късно започнахме да търсим уединение — и петимата. Само че на кораба нямаше достатъчно място, което да осигури уединение на пет души. Все пак направихме каквото беше възможно. По общо съгласие всеки подред имаше право да прекара един или два часа сам в обслужващия модул. Докато аз бях в модула, Клара я търпяха в капсулата. Когато Клара беше долу, аз обикновено играех карти с момчетата. Когато някой от тях беше долу, останалите двама ни правеха компания. Нямам представа какво правеха другите в това време на уединение, но аз просто гледах в пространството. Искам да кажа — буквално. Гледах през люка на обслужващия модул абсолютната тъмнина навън. Нищо не се виждаше, но беше по-добро, отколкото да гледам вътре в кораба онова, което ми бе омръзнало до смърт.