Фредерик Пол - Гейтуей I

— Браво! Чудесно! — Започвам гневено да ругая. — Значи ти ме шпионираш, така ли?

— Знаеш добре, че отчитам всички външни признаци, Роби — отвръща укорително той. — В това няма нищо лошо. Все едно, че някой приятел отбелязва, че се изчервяваш, или че заекваш, или пък че почукваш с пръсти.

— Това ти го казваш.

— Аз го казвам, Роб. Казвам ти го, защото мисля, че трябва да знаеш, че за теб тези въпроси са свързани с известно емоционално натоварване. Би ли желал да поговорим на какво се дължи това?

— Не! Бих желал да поговорим за теб, Зигфрид! Какви други тайни криеш от мен? Броиш ли ерекциите ми? Слагаш ли скрит микрофон в леглото ми? Подслушваш ли телефона ми?

— Не, Боб. Не правя нито едно от тези неща.

— Надявам се, че е вярно, Зигфрид. Имам свои начини да разбера кога ме лъжеш. Замълчава за малко, а после казва:

— Роб, мисля, че не разбирам какво искаш да кажеш.

— Не е и необходимо — отговарям хапливо. — Ти си просто машина. Достатъчно е, че аз разбирам. — Много важно е да имам някаква тайна от Зигфрид. В джоба си имам листче хартия, което ми даде С.Я.Лавровна след една нощ, изпълнена с марихуана, вино и много секс. Някой ден, много скоро, ще извадя от джоба си това листче и тогава ще видим кой е шефът тук. Това надхитряне със Зигфрид ми доставя истинско удоволствие. Той ме нервира, а когато съм нервиран, забравям къде е слабото ми място, къде изпитвам най-голяма болка, и как да се спася от нея. Скоро обаче ще извадя листчето и тогава ще му дам да разбере.

След четирийсет и пет дена летене със свръхсветлинна скорост капсулата се закроти на една скорост, която въобще не се усещаше. Летяхме по орбита около някакво тяло и всички двигатели бяха спрени.

Всички воняхме ужасно и не можехме да се понасяме, но се скупчихме около люковете; плътно долепени един до друг гледахме слънцето под нас. Беше звезда по-голяма и по-оранжева от земното Слънце. Може и да не беше по-голяма, а ние да бяхме на разстояние по-малко от една астрономическа единица. Не обикаляхме около него. Нашата главна звезда беше едно гигантско газообразно тяло с луна, наполовина от земната.

Никой не ликуваше: нито Клара, нито останалите. Почаках малко и попитах:

— Какво има?

— Мисля, че не ще можем да кацнем — отвърна нехайно Клара. Не изглеждаше разочарована. Сякаш това не я засягаше.

Сам Кахан въздъхна дълбоко и продължително, после каза:

— Добре, Най-напред трябва да заснемаме няколко чисти спектъра. С това ще се заемем двамата с Боб. Останалите започвате да търсите следи от хичиянци.

— Голям шанс, няма що! — промълви някой толкова тихо, че не разбрах кой е. Може и да беше Клара. Исках да попитам защо смята така, но имах чувството, че отговорът няма да ми хареса. Последвах Сам и се напъхах в обслужващия модул, където с много усилия измъкнахме главния уред, проверихме животоподдържащите системи и скафандри, изнесохме всичко в изходната секция и затворихме прохода към модула. Сам ми посочи с ръка изхода. Чух помпите да изсмукват въздуха, чух как се отваря люка, а после малкото останал въздух в секцията ме изхвърли навън.

За момент ме обзе осезаем ужас. Съвсем сам сред нищото, там където не е бивало нито едно човешко същество, забравил да закопчая ключалката на привързващото въже. Въжето се опъна, дръпна ме силно и започна бавно да се прибира към кораба — автоматичната ключалка се бе погрижила вместо мен.

Не бях стигнал до кораба, когато видях Сам да се върти като пумпал и да се приближава към мен. Успяхме да се хванем и започнахме да нагласяваме фотоапаратурата.

Сам посочи към една точка между един газов диск и болезнено яркото оранжево слънце. Турих ръка над очите, погледнах натам и накрая видях какво искаше да ми покаже: галактиката М-31 в съзвездието Андромеда. Разбира се, от мястото, в което се намирахме, галактиката не беше в това съзвездие. Не се виждаше никаква Андромеда, нито лък каквото и да било друго съзвездие. М-31 обаче е толкова голяма и толкова ярка, че може да се види дори от Земята, стига да няма силен смог. Тя е най-ярката от външните галактики и може да се разпознае съвсем сигурно от всяко място, където би отишъл един хичиянски кораб. Не беше трудно да се открие и спираловидната й форма. Достатъчно бе да се наблюдава през най-обикновен телескоп. Допълнителна проверка може да се направи чрез сравняване с други, по-малки галактики, намиращи се приблизително на същата зрителна линия.

Докато насочвах апарата си към М-31, Сам насочваше своя към Магелановите облаци, или по-точно към онова, което смяташе за такива. (Той твърдеше, че е разпознал S-Дорадус.) И двамата започнахме да правим теодолитни снимки. Всичко това се правеше, за да могат академиците от Гейтуей да засекат триангулачно къде точно сме били. Може би се чудите защо искат това, но те много държат на тези снимки; толкова много, че без такива снимки не може да се кандидатства за научна премия. Вероятно си мислите, че мястото, на което сме били, може да се определи по снимките, които правим от люковете на кораба по време на пътуване със свръхсветлинна скорост. Това обаче е невъзможно. От тях наистина може да се определи основната насока на пътуване, но след първите няколко светлинни години става все по-трудно да се проследят познатите звезди, пък и не е ясно дали полетът се извършва по права линия. Според някои учени той следва неравната конфигурация на кривината на пространството.