Робърт Уилсън - Дарвиния

След всички тези мрачни мисли той не беше особено изненадан, когато, след като се изправи и обърна гръб на морското колело, видя на каменистия бряг пред него да стои вестоносецът.

Гилфорд приближи дружелюбно призрака. Вестоносецът изглеждаше слаб и мършав като недохранено хлапе. Вече не беше негов двойник. Беше друг човек. По-млад. И по-възрастен.

Той огледа леко трепкащото привидение.

— Кажи ми — поде Гилфорд, — не ти ли омръзна да носиш тези армейски дрипи?

— Това са последните ми човешки дрехи. Не мисля, че е редно да обличам други. А ще е твърде съмнително, ако не облека нищо.

— Доста време те нямаше.

— Трийсет години — уточни призракът. — Плюс-минус.

— И сега какво — ще последва някоя сцена от филм? Ще разгънеш пред мен червеното небесно килимче? А аз ще литна от смъртното ложе право в небесата, под звуците на цигулка?

— Не. Но ако не възразяваш, ще те изпратя до къщата.

— Не си ли тук заради някоя конкретна причина? Нещо като последно посещение? С което не искам да кажа, че не се радвам да те видя…

— Дойдох да ти задам един въпрос. Но още е рано. Ще се разходим ли? Винаги мисля по-добре, когато вървя.

Постепенно разговорът им се оживи. Гилфорд не се страхуваше от вестоносеца, но усещаше някакво странно и нервно вълнение. У него се пробуди старият интерес към Дарвиния, чудеше се как се е променил континентът, какво въздействие са оказали градовете, железопътните линии и летищата, защото сигурно все още имаше обширни диви територии, в които лесно можеш да се изгубиш.

— Виждам, че предпочиташ брега — подхвърли призракът.

Така беше. Тук се чувстваше добре. Може би защото на това място се срещаха двата свята — старият и новият, морето и земята. Миналото и бъдещето.

Вестоносецът го изслуша търпеливо, докато Гилфорд обясняваше със старческо многословие. По някое време Гилфорд се сепна:

— Това е първото, нали?

— Първото какво? — попита вестоносецът.

— Първото приятелско посещение. Да зърнеш още веднъж стария копелдак, преди да е гушнал букета.

— Не е приятелско посещение.

— А какво е?

— Гилфорд, искам да си спомниш нещо. Преди трийсет години ти предложих живот като моя.

— След Оковаването на демоните — кимна Гилфорд. — Когато и двамата бяхме мъртви.

— И помниш ли какво ми отвърна?

— Смътно. — Лъжеше. Помнеше всяка дума.

— Каза ми: „Искам това, което не ми бе позволено да имам. Искам да остарея, преди да умра.“

— Хм. Да.

— Не беше лесно. Кости от прах. Плът от въздух. И остаряващо, смъртно човешко тяло.

— Аха, възкресение от мъртвите. Май на друг не се е случвало.

— Дойдох да те попитам дали си заслужаваше.

— Това ли е въпросът? И целта на твоето посещение?

Вече наближаваха къщата. Вестоносецът спря в сянката на дърветата, сякаш се опасяваше, че Карен може да го види. В дълбоката сянка той бе почти невидим, като истински призрак, леко поклащащ се на вятъра.

— И аз съм се родил като обикновен човек — заговори той. — Но не съм бил обикновен човек още от времето, когато звездите бяха съвсем млади. Ти направи нещо, което аз не можах. Ти остаря. Ти поиска да остарееш. Та ето какво ме интересува. Заслужаваше ли си?

Гилфорд не знаеше какво да отвърне. Не обичаше да се самовъзхвалява. Имаше неща, които е по-добре да оставиш на другите — като да съчиняват твоя некролог например. Но той се замисли за живота след Оковаването, както в общ план, така и за отделните събития — сближаването им с Лили, сватбата с Карен и домът, който си построиха, изгубените приятели. „Родил съм се през 1898-а — помисли си той. — Преди повече от век.“

Това едва ли означаваше, че е бог, но все пак му се стори впечатляващо.

Прост въпрос, прост отговор.

— Разбира се, че си заслужаваше.

Той се обърна да погледне вестоносеца, но призракът бе изчезнал, сякаш под дърветата не бе имало нищо друго, освен светлина и сянка.

Карен заплака, когато й съобщи новината от лекарите, но преди вечеря изтри сълзите си и се съвзе. В края на краищата, рече тя, нали още не е умрял. Говореше сякаш смъртта е някакъв дълг, който може да бъде отложен във времето, поне докато пристигне чиновникът, който го прибира.

Гилфорд харесваше твърдостта на характера й — като твърдата обвивка на прясна ябълка. Тази вечер тя извади бутилка с отлежало териториално уиски — наричаше я сватбено-погребалната бутилка — и изпи солидна порция, преди да се дотътри до леглото. За пореден път Гилфорд си даде сметка, че я обича безумно. Че никога не я е обичал повече.