Робърт Уилсън - Дарвиния

Помня твърде много небеса.

Твърде много светове.“

Макар и неохотно, в съзнанието му изникнаха картини от хилядите Византии на древната галактика.

Той продължи да напредва из обсипаните с отломки улички, места, където слънцето не огряваше, където сенките се сливаха в океани от мрак.

„Дали умирам?“ — зачуди се.

Какво е смъртта в един свят, изграден от числа?

Към него се присъедини Том Комптън и двамата крачиха известно време рамо до рамо.

— Внимавай — предупреди го траперът. — Вече са близо.

Гилфорд затвори очи за звездите и ги разтвори за напукания, прояден камък.

„И тази миризма“ — рече си той. На кисело, като някакъв разтвор. На нещо отвратително. Точно пред него мъглата се вдигна и той видя лъщящо тяло и острите като бръснач нокти на врага.

— Не се подавай — прошепна Том Комптън. — Твърде близо сме до купола, за да рискуваме да се бием.

Преди десет хиляди години, според времеизмерването на онтосферата, демоните са били приковани в кладенеца.

Животните били техните земни превъплъщения. Псиживотът изписал опасен код в тяхната ДНК, но те не представлявали пряка заплаха за архива, освен когато ги обладавали боговете. Гилфорд бе воювал с тях като бог, невидим и могъщ като вятъра. Когато напускали кладенеца, демоните също се вселявали в могъщи тела, човешки на пръв поглед, но прекроени според чуждоземната генетична програма.

Но сега всичко бе станало по-скоро, отколкото очакваха демоните. Свежи Тюрингови пакети бяха объркали плановете им. Врагът бе забавен от собствената си трескава метаморфоза.

Всички усилия щяха да са напразни, ако някое от тези зачатъчни разумни същества не отнесеше своя древен бог във вътрешността на кладенеца.

Гилфорд Лоу усещаше страха на прортосмъртния Гилфорд — в края на краищата те бяха едно цяло. Изпитваше съжаление към това умалено свое копие, тази неволна ос, около която се въртеше светът.

„Смелост, малки братко.“

Мисълта отекна между Гилфорд и Гилфорд като лъч светлина между две огледала.

Обладаните от демони хора — дори тези, претърпели такава промяна, че вече не можеха да държат пушки — все още представляваха смъртоносна заплаха. Въпреки тежките си рани Гилфорд усещаше огромната енергия, изразходвана, за да го поддържа жив.

На запад артилерийската канонада утихваше. „Свършват им снарядите — помисли си той. — Сега ще започне ръкопашният бой“.

Градът бе различен през зимата, когато Том и Съливан пристъпваха зад него, а гласовете им се смесваха с пръхтенето на мъхнатите змии. В онези времена, когато и тримата вярваха, че живеят в нормален и разумен свят.

Спомни си за Съливан, учения, който се опитваше да разбере чудесата на Дарвиния… но не знаеше, че няма никакво чудо, а всичко е въпрос на една толкова усъвършенствана технология, та човешкият ум не бе в състояние да я разбере и възприеме. Съливан не би харесал този обладан от демони свят. Нито Престън Финч. Свят за фанатици и скептици.

Наблизо отекнаха изстрели. Малко по-напред Том Комптън му махаше нетърпеливо с ръка. Утринното небе бе закрито от оловносиви дъждовни облаци. Тялото на трапера излъчваше едва забележима светлина в мрака. „Все едно, че си е окачил указателен знак — помисли си Гилфорд. — Убий ме по-бързо, вече съм полумъртъв.“

Но врагът също се различаваше по-лесно сега.

Десетина тъмни сенки притичаха в уличката отпред. Възлестите им гърбове сияеха като полиран метал и издължените им глави се въртяха любопитно на всички страни. Бяха двукраки, но това бе почти единственото сходство с човешките тела, от които произхождаха. Някои от тях все още носеха разкъсани останки от дрехи върху костеливите си рамене.

Простосмъртната част на Гилфорд Лоу бе изплашена до смърт от тази гледка.

И въпреки това се постара да овладее страха си.

Той продължи да се прокрадва покрай напуканите стени към центъра на града, също както през онази студена зима. Към купола на кладенеца, истинската граница на този необикновен свят.

Матю Крейн бе изключил светлините в кабинета. Беше се сврял в единия ъгъл на помещението. Гореше само лампата на бюрото.

Там нямаше никакви документи. В осветения кръг бе поставен само един предмет: старовремски револвер, почистен и лъснат.

Лили втренчи поглед в него.

— Зареден е — рече Матю Крейн.

Гласът му бе задавен и неясен. От гърлото му се дочуваше клокочене. Лили установи, че неволно пресмята разстоянието до бюрото. Дали ще може да го изпревари? Заслужава ли си да рискува? Какво ли щеше да поиска от нея?