Робърт Уилсън - Дарвиния

Ала истинската цел — куполът на кладенеца, където Разумът бе затворил хиляди полувъзкресени демони — бе все още безнадеждно далече. Гилфорд си спомняше и тази война…

„Защото аз съм с теб“ — припомни му вестоносецът.

Сега Гилфорд носеше призрака в себе си. Ако успееше да го отнесе до кладенеца — ако поне един от Старите, които воюваха с него, сполучеше да го направи, — демоните може би щяха да бъдат оковани отново.

Но тази мисъл едва се бе оформила в главата му, когато откъм дърветата по тях откри огън невидим снайперист. Куршумите се забиваха в хората около него…

И в него.

Той усещаше как пронизват плътта му. Силата, с която го повалиха на земята. Гилфорд залегна и се помъчи да се прикрие зад едно паднало дърво.

Атаката се забави, докато минохвъргачките се опитваха да намерят снайпериста. Гилфорд лежеше до тежко ранения Том Комптън. Дясното рамо на трапера бе раздрано от едрокалибрен куршум, в ребрата му зееше кървав отвор.

Това, което се виждаше през зейналите отвърстия, не беше нормална човешка тъкан, а някакво странно, издаващо бледо сияние вещество, сякаш вътрешността на тялото на трапера бе изпълнена с пламък.

„Пробият ли ти кожата — помисли си Гилфорд, — твоят призрак се подава отвътре.“

Той огледа неохотно собствените си рани. Опита се да прецени състоянието си.

Една в гърдите, втора в корема, обгорени дрехи. От гърдите му бликаше светлина, като от фенер на Вси светии. С подобни рани отдавна трябваше да е мъртъв. Нямаше кръв, нито вътрешности или плът, само тази гореща и пулсираща светлина.

„Ама че странна история“ — помисли си той.

Не кървеше, но чувстваше как сърцето му продължава да блъска като обезумяло в гърдите. Или това също беше илюзия? Може би беше умрял още преди двайсет години… поне така се чувстваше от време на време. Вдишай, издишай, удар с чука или натискане с лоста, забрави любовта, забрави приятелите, търпи…

Куршумите продължаваха да се забиват в каменистата почва на сантиметри от ухото му.

„Ти знаеше, че този ден ще дойде. Дори твърде много закъсня.“

— Те ни убиват — прошепна той.

— Не — отвърна Том. — Може би така си мисли снайперистът. Но ти знаеш, че не могат да ни убият. Могат да убият само някой простосмъртен. — Той трепна и се завъртя. — Опитват се да изтръгнат от нас боговете.

— Боли ме — оплака се Гилфорд.

— Така е.

През тази сутрин си спомни много неща и повечето от тях пораждаха в душата му болка.

Докато се прехвърляше през телената ограда, кракът му се оплете в мрежата и той падна по лице, а пушката изхвърча от ръцете му и се търкулна на няколко крачки. Един нащърбен камък издра бузата му. Беше стигнал покрайнините на града.

„Сега вече си спомням — мислеше си той. — Ето как беше при Белууд. Полето с макове, на което мъжете падаха като круши, фелдшерите, притичващи да спасят ранените, виковете на нещастниците за помощ и димът, който се носи на талази… А погледни ни сега…“ Бяха към двеста души от Старите, облечени с кожени якета и дочени панталони, шапки с периферия вместо шлемове, с дупки колкото юмрук в телата, откъдето бяха минали куршумите. Но не бяха безсмъртни. Телесната обвивка бе в състояние да понесе известно количество болка. Някои рани бяха смъртоносни, неколцина от тях вече лежаха мъртви по отсамния скат, също като избитите при Белууд.

Те продължаваха да губят плът, докато притичваха, накуцвайки, между камъните.

„Богът, който ме язди като кон през всичките тези години“ — помисли си Гилфорд.

„Какво пък, ние сме едно и също.“

„И не сме.“

Спомени бликаха като нагорещена пара от Града на демоните.

На времето тези сгради бяха облицовани с бял мрамор, пълни с хранителни запаси, домове на изключително могъщи и опасни създания, отгледани като инструменти, които да помогнат за проникването на псиживота във вътрешността на архива. Те живееха като насекоми, тези безмозъчни строители. А после, с настъпване на зрелостта, се потапяха в Кладенеца на сътворението и се връщаха като смъртни богове.

Това не беше единственият път към онтосферата на архива. Имаше хиляди подобни точки за достъп. Псиживотът бе неумолим и безкрайно изобретателен.

„Виждал съм ги и преди, и те ме плашат: за Бога, какво би могло да изплаши един човек, който крачи между звездите?

Спомням си Каролайн — мислеше си мрачно той. — Помня Лили. Помня Аби и Никълъс.

Помня как кръвта се смесва с дъжда и почвата.

Помня синьо небе под слънце, затихнало преди милиони години.