Робърт Уилсън - Дарвиния

— Не се страхувай, Малка мушице — подхвърли Крейн.

— Малка мушице? — повтори тя.

— Спомни си онази поема: „Големите мухи носят малки мушици на гърба си, малките носят още по-мънички и така до безкрайност.“ Защото ти беше моята Малка мушица, нали, Лили?

Тя посегна към ключа на лампата.

— Недей — спря я той с рязък глас.

Лили дръпна ръка.

— Не разбирам за какво говорите.

— Късно е. Боя се, че е прекалено късно и за двама ни. Аз също имам шпиони, ако не си се досетила. Малката муха и още по-малката мушица на гърба й, дето навести вчера музея.

„Бих могла да избягам — помисли си тя. — Дали ще стреля по мен?“

Беше й трудно да се съсредоточи. От острата миризма на амоняк й се виеше свят.

— Ние знаем коя си — продължи Крейн. — Това улеснява нещата.

— Кое улеснява?

— Помисли си за нас — рече той, премлясквайки. Закашля се, преви се, но се изправи, преди Лили да се възползва от този миг на слабост. — Помисли си как живееха заедно голямата и малката муха през всички тези години. И каква полза? Какво постигнахме в края на краищата, Лили? Няколко отклонени пратки с оръжие, споделени държавни тайни, аз занимавах правителството с войни и спорове по различни доктрини, а ето че сега вече битката започна… — Той махна с ръка в мрака или може би повдигна рамене. — Далече от тук. Боже, защо ме изостави?

— Не е смешно.

— Съгласен съм. Променям се, Малка мушице, и не зная защо.

Той се надигна и се приближи към лампата — и револвера. След това си разкопча шлифера. Миризмата се усили. Лили различи покрита с възли кожа под дрипавата риза, зеленикави мехури, а кожата на лицето му се люпеше като хартия. Черепът му бе започнал да придобива нови очертания, долната челюст се подаваше напред, черепната кутия бе обгърната от сложна мрежа съдове, по които пулсираше жълтеникава плазма.

Лили ахна.

— Толкова ли е страшно, Малка мушице? Нямам огледало. Но да, предполагам, че изглежда страшно.

Ръката й потърси дръжката на вратата.

— Ако побегнеш — предупреди я той, — ще те застрелям. Наистина ще го направя. Въпрос на чест. Така че, хайде вместо това да си поиграем.

Никога досега не беше изпитвала подобен страх — даже през онази нощ във Файетвил. Но тогава врагът все пак имаше човешки облик. Но Крейн го бе изгубил вече, личеше дори на тази мъждива светлина.

— Да си поиграем? — попита шепнешком тя.

— Не обръщай внимание на външния ми вид, Малка мушице. Това не трябваше да се случва толкова скоро. Ала не аз контролирам тези неща. Колкото и да е странно, моят бог също.

— Какъв бог?

— Моят отсъстващ бог. Отсъстващ. Това е проблемът. Онзи тих, тъничък глас съвсем замлъкна. Предполагам, че са го призовали другаде. По спешна работа. Във връзка с вас — хората. Но този… процес. — Той протегна покритите си с мехури ръце. — Той е болезнен, Малка мушице. Колкото и да моля за облекчение от мъките, няма никакъв отговор.

Той млъкна и се закашля — дълъг, влажен спазъм. Нещо розово капна на пода, върху бюрото и по блузата й.

„Сега“ — рече си Лили, но краката й бяха като парализирани.

— Не след дълго — продължаваше Крейн — вече няма да съм аз. Трябваше да се досетя. Боговете очевидно са нетърпеливи. Не се интересуват дали Матю Крейн ще оцелее, също както не се интересуват и от теб, Малка мушице. Така че и ти си в същото положение като мен.

Той направи още една несигурна крачка напред. Краката му се огъваха по неестествен начин. При всяко помръдване кожата му се опъваше и напукваше. От ръкавите му се стичаше жълтеникава слуз.

— Ето ти едно малко съревнование. Револверът е зареден и готов за стрелба. Въпреки разкривените ми пръсти все още мога да натисна спусъка. Също и ти, разбира се. Не съм вече толкова чевръст, нито пък ти си млада, Малка мушице. Предполагам, че си навлязла в онзи период от живота, когато жените си купуват обувки с ортопедични подметки и пристягащи колани. Може би дори вече те мъчи артритът през влажните вечери. И избягваш да тичаш след автобуса.

Всичко беше вярно.

— Та за игричката. Нарича се „грабни оръжието“. Мисля, че шансовете ни са сравнително равни. Само не ме чакай да кажа „хайде“.

Не го почака. Лили веднага пристъпи напред, но трябваше да се бори с неподатливото си, натежало тяло.

Тя втренчи поглед в озарения от лампата револвер, в сияещите махагонови дръжки, в трепкащите по цевта отражения.

Въздухът бе напоен със смрад от метаморфозата на Крейн. Той издаде тих, дрезгав звук, наподобяващ животински писък.