Робърт Уилсън - Дарвиния

Дясната й ръка докосна дръжката на оръжието. Усещаше, че Крейн е съвсем близо по топлината и нарастващата смрад.

Но револверът беше неин. Тя стисна с пръсти дръжката.

Отстъпи назад, препъна се в гънката на килима и изведнъж се озова седнала на пода, с оръжие, стиснато в разтрепераните й ръце и насочено напред. Държеше го като някакво метално разпятие.

Матю Крейн — съществото, което доскоро беше Матю Крейн — се извисяваше над нея. Лампата на бюрото се прекатури и озари напуканото му лице. Очите му бяха кървавочервени, зениците свити като цепки.

— Добра работа, Малка мушице! — похвали я той пресипнало.

Тя натисна спусъка. Беше се прицелила ниско. Куршумът облиза ребрата му и остави кърваво петно на отсрещната стена. Крейн се люшна назад и се подпря с ръка на купчината доклади за конгреса. Той погледна надолу към раната, сетне към Лили.

Тя се надигна предпазливо.

Той се захили — широка усмивка, която разкри зъбите му до корените.

— Не спирай, Малка мушице — прошепна той. — За Бога, не спирай сега.

Тя го послуша. Не спря, докато не изпразни барабана на револвера — и докато това, в което се бе превърнал Матю Крейн, не остана да лежи неподвижно на пода.

Залп от минохвъргачки довърши това, което бе останало от купола на кладенеца. Огромни дялани късове рухнаха на земята и се разтрошиха, вдигайки облаци прах в есенния въздух. Гилфорд продължаваше да настъпва през отломките, стиснал пушката в ръце. Раните му бяха тежки, дишаше мъчително и на пресекулки. Но крайниците му все още го слушаха и умът му бе ясен, по-ясен, отколкото можеше да се очаква при подобни обстоятелства.

Откъм планината се спусна облак, който поръси земята със ситен дъждец. В града захладня, стените се покриха с тъмни, влажни петна. Гилфорд намаза лицето си с кал, за да се слее с общата картина. Врагът се нахвърляше върху настъпващите в пълен безпорядък — ефективна стратегия, след като не знаеш зад кой ъгъл може да те дебне опасността. Само миризмата ги издаваше.

Гилфорд надзърна иззад един каменен блок и забеляза едно чудовище само на десетина крачки нататък.

Тук метаморфозата бе почти пълна. Чудовището се издигаше на три метра височина, куполовидният му череп и острите като бръснач зъби напомняха екземпляра, който бяха разглеждали със Съливан в Музея на чудовищата в Лондон. В момента страховитото създание разчленяваше систематично една нещастна жертва — Гилфорд не познаваше човека, но от това не изпита утеха. Чудовището разпори тялото отпред и се зае да разхвърля вътрешностите му. Гилфорд овладя нарастващото чувство за гадене и се прицели. Стреля при следващото изправяне на главата.

Куршумът попадна право в корема. Чудовището се олюля и падна — ранено, но не мъртво. Въпреки това то остана да лежи по гръб, махайки с крайници във въздуха. Гилфорд използва момента да прекоси откритата площадка и да се приближи още малко до купола.

Тук откри Том Комптън, опрян на една стена, притиснал гърлото си с ръка.

— Един копелдак едва не ми откъсна главата — оплака се траперът. Той изплю кървава храчка върху прашната земя.

„Е, поне все още можем да кървим — помисли си Гилфорд. — Както в Белууд. Както когато бяхме хора.“

Той улови Том за ръката.

— Ще можеш ли да вървиш?

— Надявам се. Рано е да се предавам.

Гилфорд му помогна да стане. Раната в шията изглеждаше ужасно дълбока, другите рани също бяха тежки. Светлина прозираше през обезобразеното му тяло. Крехка магия.

— Тихо сега! — предупреди го Том.

Прехвърлиха купчината от камъни, останала от срутения купол. От запад и север долитаха откъслечни изстрели.

— Главата ниско! — посъветва го Том. Двамата пълзяха напред, вдишвайки прашния въздух, докато гърлата им се превърнаха в ръждясали тръби.

„Помня те“ — помисли си Гилфорд. Том Комптън, сержантът, който го бе изтеглил през житното поле на Шато Тиери, безсмислено усилие, тъй като и без това беше обречен…

Те прекосиха гранитните отломки, заострените камъни и най-сетне зърнаха кладенеца, по-ярък, отколкото си го спомняше Гилфорд, излъчващ светлина, охраняван от бдителни чудовища, в чиито очи трепкаха светлинките на разума.

Елиас Вейл все още можеше да държи пушката, макар че пръстите му се бяха издължили и закривили. Променяше се по начин, за който не искаше да мисли, променяше се като хората около него, в някои от които не бе останало почти нищо човешко. Но това изглеждаше съвсем в реда на нещата. Намираше се близо до Кладенеца на възнесението, натоварен със свята и неотложна задача. Усещаше близостта на боговете.