Робърт Уилсън - Дарвиния

Те постояха известно време на хълма над разрушения Град на демоните. Денят бе необичайно ярък, но небето бе изпъстрено със звезди.

— Сега какво ще правим? — попита Гилфорд.

— Ще чакаме — отвърна с безкрайно търпение вестоносецът.

Гилфорд забеляза, че и други мъже се катерят по хълма. В града се бе възцарила тишина, улиците отново бяха опустели. Гилфорд видя, че това са Старите — Том и Еразъм сред тях, — здрави и усмихнати. Беше изненадан, че различава съвсем ясно лицата им от това разстояние.

— Какво ще чакаме?

— Края на всички битки.

— Не — поклати глава Гилфорд.

— Не?

— Не. Не искам това. Искам да получа това, което ми бе отнето. Искам живот.

— И ще го получиш — целия живот на този свят.

— Говоря за нормален, човешки живот. Искам да се върна сред хората, да остарея и да умра. Обикновен… човешки живот.

Вестоносецът потъна в мълчание.

„Изненадах го — помисли си Гилфорд. — Изненадах един бог.“

Най-сетне богът проговори:

— Може би е по силите ми. Но сигурен ли си, че искаш точно това?

— Винаги съм го искал.

Древният Гилфорд кимна. Част от него разбираше желанието на другия.

— Но болката… — заговори той.

— Да — прекъсна го Гилфорд. — И болката също.

1999, краят на лятото

Карен, завърнала се току-що от сутрешната си разходка, разказа на Гилфорд, че вълните са изхвърлили на брега огромно морско колело. След обяда (сандвичи на верандата, от които отхапа съвсем малко) той отиде да види това чудо на природата.

Не бързаше нататък, пестеше си силите. Пое по пътеката от къщата през гъстите папрати, покрай дърветата камбани, пускащи сладникава мъзга. Краката го заболяха почти веднага и докато стигне океана, той се задъха. Брегът на Оро Делта се славеше с мекия си климат, доколкото можеше да има такъв в Дарвиния, но лятото често бе непоносимо горещо и влажно. Облаци се скупчваха над безветреното Средиземноморие като огромни мраморни палати, като катедралите на изчезналата Европа.

Снощната буря бе изхвърлила морското колело навътре върху каменистия бряг. Гилфорд се приближи предпазливо. Колелото бе наистина огромно, почти шест метра в диаметър, и не беше кръгло, а по-скоро елипсовидно, млечнобяло. Донякъде приличаше на колело на някаква странна подводна каруца.

Всъщност това бе растение, дълбоководен обитател, типично дарвинианско творение, съдейки по кухата му симетричност.

Интересно защо вълните го бяха изхвърлили точно на техния бряг. А може би то бе свидетелство за някаква скрита подводна война между дарвинианските и земните растителни видове.

На сушата, дори за времето на краткия живот на Гилфорд, земните растения бяха започнали да си възвръщат територията, отнета им от дарвинианските. Съвсем наскоро край пътя за Тилсон Гилфорд бе забелязал няколко храста с грамофончета, сини като лятото. Но някои дарвиниански растения отвръщаха на удара, така например разправяха, че тънкостебленото ширитниче и лъжеанемониите се срещали все по-често на юг от линията Мейсън-Диксън.

Крехкото морско колело щеше да потъмнее и да загние още в ранния следобед. Гилфорд се обърна с намерението да се прибере вкъщи, но болката в краката го накара да приседне. Той намокри кърпичката си в една локва морска вода и навлажни изпотеното си лице, усещайки соления вкус по устните си. Дишаше на пресекулки, но това можеше да се очаква. Миналата седмица лекарят от областната болница в Тилсон му показа рентгеновата снимка и твърде лесните за интерпретация сенки върху белите му дробове. Гилфорд отказа предложението за операция и лъчетерапия. Никой не може да спаси един остарял кон.

Докато седеше и чакаше да отмине световъртежът, той продължи да се любува на морското колело.

„Странно творение, изхвърлено на един странен бряг — мисля, че зная как би могло да се чувства.“

Снощната буря бе прочистила въздуха. Морето и небето си съперничеха по лазурносиньо. Известно време Гилфорд си подсвирква безшумно през зъби, докато се почувства достатъчно укрепнал да се прибере.

Карен сигурно вече го чакаше. Още не й бе съобщил диагнозата, но тя навярно подозираше нещо. Карен щеше да го понесе, повече се боеше от телефонните обаждания на приятелите и най-вече от неизбежното позвъняване на Лили, с всички произтичащи от него последствия: последно посещение, стари грехове и неизлечими болки, витаещи из въздуха като безгласни птици. Не би имал нищо против да я види още веднъж, само дето напоследък Лили също не беше добре със здравето. Е, поне едва ли щеше да я надживее. „Дребно милосърдие“ — помисли си Гилфорд.