Робърт Хайнлайн - Двойна звезда

Както и да е, доколкото дотогава бях имал някакви политически предпочитания, те определено не се скланяха към Бонфорте. Смятах, че е опасен човек и че е напълно възможно да е предател на човечеството. Идеята да застана да бъде убит вместо него ми се виждаше — как ли да се изразя? — отблъскваща.

Само че каква роля!

Бях играл веднъж главната роля в L’Aiglon 19 19 L’Aiglon (фр.) — „Орлето“ — неизвестна на преводача и на още десетина души с френска филология пиеса от още по-неизвестен автор. Възможно е заглавието да е измислено от Хайнлайн, какъвто е случаят с „Ad Astra“, опус 61 от предната глава. — Бел. прев. и бях играл Цезар в единствените две пиеси за него, които заслужават това име. Но да изиграя такава роля в живота — че това е достатъчно, за да проумееш как човек може да иде на гилотината вместо някой друг — само заради възможността да изиграе, макар и само за няколко минути, изискващата върховно внимание роля, за да създаде върха, съвършенството, творение на изкуството.

Чудех се кои ли са били тези мои колеги, които не са устояли на изкушението при по-раншните случаи. Беше сигурно, че са били артисти, макар единствената почит, отдадена на успеха на техните превъплъщения, да е била самата им анонимност. Опитах се да си припомня кога точно бяха по-ранните покушения срещу живота на Бонфорте и кои колеги, способни да изиграят ролята, бяха умрели или изчезнали по него време. Беше безсмислено. Не само че не бях много сигурен за подробностите от съвременната политическа история, но и актьорите се губят от погледа просто подтискащо често; дори и за най-добрите сред нас това е несигурна професия.

Установих, че внимателно изучавам характеризацията.

Разбирах, че бих могъл да я изиграя. По дяволите, бих могъл да я изиграя с вързана дясна ръка и с миризма на пушек иззад кулисите. Преди всичко, нямаше никакъв проблем с физиката: Бонфорте и аз бихме могли да си разменим дрехите, без те да получат и гънчица. Тия хлапашки конспиратори, дето ме бяха отвлекли, бяха страхотно преувеличили важността на физическото сходство, доколкото то нищо не значи, ако не е подкрепено от умение — и ако актьорът е даровит, въобще няма нужда да е толкова голямо. Все пак признавам, че физическата прилика наистина помага и че глупавата им игра с компютъра бе довела (съвсем случайно!) до избирането на истински артист, който освен това по мерки и структура на костите се бе оказал направо близнак на политика. Профилът на Бонфорте бе досущ като моя; дори ръцете му бяха дълги, тесни и аристократични като моите — а ръцете са по-трудни за имитиране от лицата.

Онова накуцване, вероятно резултат от някое от покушенията срещу него — хе, нищо работа! След като го погледах няколко минути, знаех, че бих могъл да стана от койката (при едно же, разбира се) и да тръгна по съвършено същия начин, без изобщо да се налага да мисля за това. Жестът, с който си почесваше ключицата и после леко бръсваше брадичката си, почти неуловимият тик, предшестващ всяко негово изречение — подобни неща не бяха проблем; — те се просмукваха в подсъзнанието ми като вода в пясъка.

Наистина той бе петнадесет-двадесет години по-възрастен от мен, но по-лесно е да играеш ролята на по-възрастен човек, отколкото на по-млад. Във всеки случай, за един актьор възрастта е просто въпрос на вътрешна нагласа; тя няма нищо общо със равномерната стъпка на катаболизма.

За двадесет минути вече бих могъл да го играя по митинги или да чета реч вместо него. Само че, доколкото схващах, ролята не се свеждаше само до такава интерпретация; Дак бе намекнал, че аз ще трябва да убедя и хората, които го познаваха добре, може би дори в интимни обстоятелства. Това е неизмеримо по-трудно. Слага ли захар в кафето си? Ако слага, колко? С коя ръка си пали цигарата и с какъв жест? Още докато формулирах въпроса, получих отговора и го вкарах дълбоко в мозъка си; изображението пред мен запали цигара по начин, който ме убеди, че години наред е използвал кибрит и старомодни евтини цигари, преди те да изчезнат под напора на така наречения прогрес.

Най-лошото от всичко бе, че човек не е една-единствена сложна структура; за всеки, който го познава, той представлява различна структура — а това означава, че за да бъде успешно, едно превъплъщение, една имперсонализация трябва да се променя за всяка „публика“ — за всеки познат на човека, който бива имперсонализиран. Това е не просто трудно, това е статистически невъзможно. Съвсем дребни детайли могат да ти сложат марка. Какви общи спомени има твоят възложител със своя познат Джон Джоунс? А със стотина или хиляда Джон Джоунсовци? Откъде би могъл да знае това един имперсонатор?