Робърт Хайнлайн - Двойна звезда

Когато някой влезе в заведение облечен като селяндур, а се държи сякаш е собственикът, значи е космонавт.

Това е логически неизбежно. Професията му го кара да се чувства като шеф на цялото творение; стъпи ли на земя, си мисли, че прави благотворително посещение сред селянията. Що се отнася до лишените от елегантност дрехи, трудно можеш да очакваш от мъж, който прекарва в униформа девет десети от времето си, да знае как трябва да се носи. За пишман шивачите, които гъмжат около всеки космодрум и продават „наземни одеяния“, той е мухльо, жертва.

Ясно ми беше, че това едрококалесто приятелче се е облякло при Омар Палаткаджията — като почнем с туй, че подплатените му рамене бяха прекалено големи, а шортите скроени така, че щом седна, полазиха нагоре по косматите му бедра, и свършим с набраната шемизетка, която може би щеше да стои добре на някоя крава.

Аз обаче запазих мнението си за себе си и с последния си половин империал му купих едно питие. Прецених, че като се вземе предвид как космонавтите се отнасят към парите, мога да го смятам за капиталовложение.

— Жежки сопла! — рекох, щом докоснахме чаши. Той ми хвърли бърз поглед.

Това бе първата ми грешка в моето вземане-даване с Дак Броудбент. Вместо да отвърне „Чист космос!“ или „Добро кацане!“, както му се полагаше, той ме изгледа от главата до петите и меко каза:

— Хубав тост, само дето си сбъркал човека. Никога не съм летял.

Това също бе подходящ момент да си затворя устата. В бара на „Каса Маняна“ рядко идват космонавти; хотелът не е от ония, които им допадат, а е и на доста мили от космодрума. Когато някой се напъха в земни дрехи, издири някое тъмно ъгълче в бара и възразява да го наричат космонавт, това си е негова работа. Аз самият избрах туй местенце, за да мога да виждам, без да ме виждат — по него време дължах малко пари тук-там, не кой знае колко, но достатъчно да се чувствам неудобно. Би трябвало да приема, че и той си има лични причини, и да ги уважа.

Само че гласовите ми струни си живееха свой собствен живот — свободен и независим.

— Не ми ги разправяй, спътниче — отговорих. — Ако ти си земен плъх, аз съм кметът на Тихо сити. 1 1 Има се предвид кратерът Тихо на Луната. — Бел. прев. Мога да се обзаложа, че си изпил повече пиене на Марс — добавих, като забелязах колко предпазливо вдига чашата си — издайнически жест, че е привикнал към ниска гравитация, — отколкото въобще някога си изпил на Земята.

— По-тихо приказвай! — отряза ме той, без да помръдне устни. — Откъде си толкова сигурен, че съм voyageur? 2 2 Voyageur (фр.) — воаяжьор, пътник. Героят на Хайнлайн, (както комай и самият автор) страда от типичния за по-интелигентните американци от времето, когато е писана книгата, комплекс за културна малоценност и го избива, като с повод и без повод ръси изрази и думи, заимствани от немски, латински, италиански и най-вече френски език. По всичко личи, че в последните години този комплекс за малоценност вече се свръхкомпенсира с мания за величие (също в културната област). — Бел. прев. Ти не ме познаваш.

— Извинявай — рекох. — Можеш да бъдеш каквото си искаш. Само че аз имам очи. Щом влезе и се издаде.

Той измърмори нещо под нос.

— Как?

— Не се тревожи. Съмнявам се дали някой друг го е забелязал. Просто аз виждам неща, които другите хора не виждат — и му подадох моята картичка едва ли не крадешком. Има само един Лоренцо Смайд — този от едноличната акционерна компания. Да, аз съм „Великият Лоренцо“ — стерео, записи, драматични пиеси — „Изключителен мим и мимикриращ артист“.

Той прочете картичката ми и я пъхна в джоба на ръкава си, което ме раздразни; тези картички ми бяха стрували доста пари — истинска имитация на ръчна гравюра.

— Ясно ми е какво искаш да кажеш — рече той тихо, — но какво не е наред в държането ми?

— Ще ти покажа — отвърнах. — Ще ида до вратата като някой земен плъх, а ще се върна така, както вървиш ти. Гледай — и го направих, като на връщане леко преувеличих походката му, за да може да улови разликата с нетренираните си очи — стъпалата се плъзгат леко над пода, сякаш отдолу са палубните плочи, тежестта — изнесена напред и балансирана от хълбоците, ръцете — леко напред и встрани от тялото, готови да сграбчат най-близкия предмет.

Има още дузина други детайли, които не могат да бъдат описани с думи; работата е там, че когато го правиш, трябва да бъдеш космонавт, тялото ти да е нащрек, а равновесието да е неосъзнавано — трябва да се вживееш в това. Градският жител цял живот върви слепешката по гладки подове — стабилни подове с нормална земна гравитация, и като едното нищо ще се спъне в някоя цигарена хартийка. Космонавтът обаче няма да го направи.