Робърт Хайнлайн - Двойна звезда

— А този другият? Кой е той?

Дак ме изгледа; видях, че се колебае.

— Ммм… едно приятелче на име Орсън Траубридж. Познаваш ли го?

— Този любител! — за миг избеснях толкова, че забравих за гаденето.

— Ами-и? Чувам, че е много добър актьор.

Просто не можех да въздържа негодуванието си при мисълта, че някой въобще може да си представи тоя глупак Траубридж в роля, за която са обсъждали мен.

— Тоя кършач на ръце! Този декламатор! — спрях, защото осъзнах, че е по-достойно да игнорирам подобни колеги — ако изобщо в случая думата може да се употреби. Та тоя папагал е толкова самомнителен, че ако ролята изисква да целуне ръката на някоя дама, Траубридж ще я провали, като вместо това си целуне палеца. Нарцис, позьор, измамник над измамниците — как би могъл такъв човек да се вживее в една роля?

Обаче несправедливостта на съдбата е такава, че неговите ръкомахания и декламации му се заплащаха добре, докато истинските артисти гладуваха.

— Дак, направо не виждам защо си обмислял да му дадеш ролята.

— Ами ние не го искахме; той е обвързан с някакъв дългосрочен договор, който може да направи отсъствието му подозрително и опасно. Имахме късмет, че ти беше, ъ-ъ-ъ, „свободен“. Веднага щом ти се съгласи да поемеш работата, накарах Джок да съобщи да отзовем групата, която се опитваше да постигне споразумение с Траубридж.

— Трябваше да си го помисля!

— Само че… виж какво, Лоренцо, ще ти го кажа направо. Докато ти си драйфаше кифличките след Brennschluss-а 14 14 Brennschluss (нем.) — край на горенето. Има се предвид прекратяването на активната фаза на полета, след което е започнало свободното падане, предизвикало душевни и стомашни терзания у героя. — Бел. прев. , аз се обадих на „Бягай“ и им казах да предадат на ония долу пак да се захванат с Траубридж.

— Какво-о?

— Сам си го изпроси, спътниче. Слушай, в моето бачкане щом човек се договори да закара някоя купчина боклук до Ганимед, това означава, че той или ще откара цукалото до Ганимед, или ще умре, докато се опитва да го стори. Не го хваща шубето и не се опитва да се измъкне от задълженията си, докато товарят кораба. Ти ми каза, че ще поемеш работата — без „ако“, без „ама“ и без „но“ — и ти я пое. Няколко минути след туй се вдигна врява и ти се шубелдиса. После се опита да ми избягаш. Само преди десет минути пищеше да те върнем в торището. Може и да си по-добър актьор от Траубридж, това не знам. Знам само, че имаме нужда от човек, на когото може да се разчита да не се шашардиса, когато му дойде времето. Доколкото разбирам, Траубридж е точно от тоя тип. Така че ако можем да наемем него, ще го използваме, а на теб ще ти платим, нищо няма да ти кажем и ще те върнем обратно. Разбра ли?

Разбрах го прекалено добре. Дак не употреби думата — съмнявам се дали можеше да я разбере — но той ми казваше, че не съм трупар — което ще рече лоялен и работлив колега. Най-неприятно от всичко беше, че е прав. Не можех да му се сърдя, можех само да се засрамя. Вярно, че се бях показал идиот да приема договора, без да науча нещо повече около него, но така или иначе се бях съгласил да играя ролята — без каквито и да е условия или клаузи за измъкване. Сега се опитвах да се отърва от нея досущ някой абсолютен аматьор, обхванат от сценична треска.

„Представлението трябва да продължи“ е най-старият принцип в шоу бизнеса. Може би е лишен от философска истинност, но нещата, с които хората живеят, рядко подлежат на логическо доказателство. Баща ми бе вярвал в този принцип — виждал съм го да играе два акта със спукан апандисит и после да се кланя колкото трябва на публиката, преди да позволи да го откарат в болницата. И сега можех да си представя лицето му, което ме гледа с презрението на лоялен колега към някой така наречен артист, който би оставил публиката на сухо.

— Дак — смирено казах аз, — много съжалявам. Не бях прав.

Той остро ме изгледа.

— Ще свършиш работата?

— Да — и го мислех искрено. Сетне изведнъж си припомних един фактор, който би могъл да направи ролята също тъй невъзможна за мен, както ролята на Снежанка в „Седемте джуджета“. — Тоест… да, бих желал. Само че…

— Само че какво? — презрително рече той. — Пак ли проклетият ти характер?

— Не, не! Само че ти каза, че отиваме на Марс. Дак, да не очаквате да правя това превъплъщение, когато наоколо има марсианци?

— Ъ? Разбира се. На Марс как иначе?

— Уф… Дак, аз не мога да понасям марсианци! От тях ме хващат нервите. Не бих искал да… ще се опитам да не… само че бих могъл да изляза от ролята.