Фредерик Пол - Гейтуей II

Уон знаеше, че той не бе сторил това. Освен че бе дисциплиниран, той винаги си бе налагал да оставя предния пост така, както го е намерил, така че никой да не разбере, че е бил там. Особено внимателно бе подредил всичко при онзи случай. На предния пост имаше някой друг.

Беше се отдалечил на много минути от своя кораб.

Внимателно изтича до другата страна на доковете, като се спираше на всяка пресечка, за да огледа, подуши, да се ослуша. Уон стигна до кораба си и нерешително се издигна до люка. Да бяга или да разузнае?

Сега миризмата беше по-силна и привлекателна.

Стъпка по стъпка той се осмели да влезе в един от задънените коридори, готов моментално да се измъкне.

Глас! Шепнещ, почти недоловим. Той беше тук. Уон погледна към входа, сърцето му почна да думка. Човек! Сгушен до стената с някакъв метален предмет до устните си, човекът го гледаше ужасен. Човекът извика:

— Не се приближавай! — И да искаше, не можеше да се приближи; беше се вцепенил. Това там не беше просто човек. Беше жена! Отличителните знаци бяха съвсем ясни, такива, каквито му ги бе описал Тайни Джим: две изпъкналости на гърдите, издатина около бедрата и стесняване на талията, гладко чело, без изпъкналости над очите… да, това беше жена! И то млада. И облечена в нещо, което разкриваше голи крака и, о, голи ръце; права коса, вързана отзад на главата в дълга опашка, големи очи, втренчени в него.

Уон реагира така, както го бяха учили. Той бързо коленичи, разкопча панталоните си и се хвана за члена. Бяха минали няколко дни, откакто бе мастурбирал, при това без такъв стимул; беше твърд и потръпващ от възбуда.

Уон не чу шума зад себе си, когато тичешком пристигнаха още трима души. Когато свърши, той се изправи, оглади с ръка дрехите си и любезно им се усмихна. Отрупани около момичето, другите разговаряха възбудено, почти истерично.

— Здравейте — каза той. — Аз съм Уон. — Когато не му отговориха, той повтори поздрава си на испански, на китайски и се канеше да продължи на останалите езици, които знаеше, когато онази, другата жена, пристъпи напред и каза:

— Здравей, Уон. Аз съм Дорема Хертер-Хол… но ме наричат „Ларви“. Радваме се да се запознаем с теб.

През петнайсетгодишния си живот Уон никога не бе преживял толкова вълнуващ, толкова тревожен, толкова радостен ден като този. Толкова много въпроси! Толкова много за казване и за слушане. Такова приятно усещане да да се докосва до други хора, да мирише излъчваните от тях миризми, да чувства тяхното присъствие. Техните знания бяха толкова невероятно малко и толкова изненадващо големи… не знаеха как да си вземат храна от сандъците, как да използуват кушетка на сънищата, никога не бяха виждали Древен, нито пък бяха говорили с Мъртъв. Но знаеха за космически кораби и градове, за разхождане под открито небе („небе“? — много време беше необходимо, докато Уон разбере какво представлява то), знаеха как се прави любов. Той разбираше, че по-младата жена имаше желание да му покаже повече неща, но по-старата не разрешаваше; колко странно! По-възрастният от мъжете изглежда също не правеше любов с никоя от тях; още по-странно. Всичко беше странно и той примираше от задоволство и страх при толкова много странности. След като дълго приказваха, след като той им показа някои от особеностите на предния пост и те му показаха някои от чудесата на техния кораб (нещо като Мъртвия, но което никога не е било живо; снимка на човек от Земята; тоалетна… след всички тези чудеса, Ларви разпореди да лягат и почиват. Той веднага погледна към кушетка на сънищата, но тя го покани да остане с тях и Уон не можа да откаже, макар че по време на съня си се събужда на няколко пъти треперещ и подсмърчащ, оглеждащ се наоколо в слабата синя светлина.

Толкова много емоции не бяха добри за него. Когато всички се събудиха и станаха, той все още трепереше, цялото му тяло го болеше, сякаш изобщо не беше спал. Но това нямаше значение. Всички веднага започнаха да питат и да говорят:

— Кои са Мъртвите?

— Не зная. Нека ги попитаме. Може би… понякога наричат себе си „изследователи“ От едно място, което наричат „Гейтуей“.

— И това място, на което се намират те, хичиянски артефакт ли, е?

— Хичиянски? — Уон се замисли. Беше чувал тази дума много отдавна, но не знаеше какво означава тя. — Древните ли имате предвид?

— Как изглеждат Древните? — Той не можеше да ги опише с думи, но те му дадоха бележник да ги скицира и той се опита да нарисува големи полюшващи се челюсти, заскрежени бради. Когато скицата беше готова, те я занесоха пред машината, която наричаха „Вера“.