Фредерик Пол - Гейтуей II

— Няма никакъв вкус — съобщи той, вдигна поглед разтревожен, после се усмихна. — Очаквахте да падна мъртъв, нали? — попита той. — Аз не мисля така. Колкото повече се дъвче, толкова по-мека става. Прилича на баяти бисквити.

Ларви се намръщи.

— Ако това наистина е било храна… — Тя млъкна и се замисли. — Ако наистина е било храна и Триш я е оставила там, където я намерихме, защо просто не е останала? И защо нищо не споменава за нея?

— Предполагам, че е била зашеметена от страх.

— Сигурно. Но е записала доклад. И в него не се казва нито дума за наличието на някаква храна наоколо. Спомнете си, че технократите на Гейтуей бяха тези, които решиха, че това е било Завод за храна? И единственото, на което се позоваха бяха останките от един такъв Завод, намерен около света Филис.

— Може би тя просто е забравила.

— Не мисля, че е забравила — провлачи бавно Ларви, без да каже нещо повече. Нямаше нищо друго за казване. През следващите един-два дни не провеждахме много самотни проучвания.

Ден 1311. Вера получи информацията за пакетите с храна. Не след дълго на екрана се появи инструкция за подлагане на съдържанието на пакетите на химически и биологичен анализ. Ние самите вече бяхме сторили това, а тя направи своите заключения, без да ни каже какви бяха те.

Честно казано, и ние не направихме никакви заключения. При подходящи случаи, когато всички бяхме заедно и будни, онова, за което най-много приказвахме, беше какво трябва да правим, ако в базата не могат да измислят начин да пренесем Завода за храна. Вера вече беше предложила да монтираме другите пет странични товарни двигатели, да ги включим едновременно на пълна мощност и да видим дали Заводът може да преодолее силата на шест ракети. Предложенията на Вера не бяха заповеди и Ларви изрази общото ни мнение, когато каза:

— Ако включим всичките на пълна мощност и те не са достатъчни, следващата стъпка е да ги натоварим над тяхната номинална мощност. С това можем да ги съсипем. Тогава ще се окажем в капан.

— Какво ще правим, ако от Земята получим точно такова нареждане? — попитах аз.

Пейтър я изпревари.

— Ще се пазарим — каза той, кимайки дълбокомислено. — Те искат да поемем допълнителни рискове, тогава трябва да ни дадат допълнително възнаграждение.

— Ще се пазариш ли, папа?

— Можеш да бъдеш сигурна. И слушай. Да предположим, че не успеем. Да предположим, че трябва да се върнем на Земята. Знаеш ли какво ще направим тогава? — Той отново кимна към нас. — Ще натоварим на кораба всичко, което можем да носим. Знаете ли, че намерихме малки машини, които можем да вземем със себе си? Можем да проверим дали работят. Ще натъпчем кораба с всичко, което може да побере, ще изхвърлим ненужното. Ще оставим повечето от товарните двигатели тук и ще натоварим големите машини отвън, разбирате ли? Можем да се върнем с артефакти на стойност, Господи, не зная точно колко, двайсет, трийсет милиона долара.

— Например молитвени ветрила! — извика Джанин и плесна с ръце.

В стаята, където Пейтър намери храната, имаше купища от тях. Имаше също и други неща — нещо, наподобяващо на кушетка с метална мрежа, предмети с форма на лале, които приличаха на свещници, поставени по стените. Но най-много молитвени ветрила — стотици. По моя преценка всяко от тях струваше около хиляда долара, а само в тази стая имаше молитвени ветрила на стойност половин милион долара — разбира се, ако бъдат доставени на пазарите за антики в Чикаго и Рим… Ако доживеехме да ги доставим. Да не говорим за всички други неща, за които можех да се сетя, ако малко напрегнех ума си. Не бях единственият.

— Молитвените ветрила са най-малкото — замислено отбеляза Ларви. — Това обаче не влиза в нашия договор, папа.

— Договор! Какво ще сторят с нас, ще ни разстрелят ли? Ще ни измамят? След като сме дали осем години от живота си? Не. Те ще ни дадат премии.

Колкото повече обмисляхме тази идея, толкова повече я харесвахме. Легнах да спя, като си мислех кои от джунджуриите, които бях видял, бихме могли да вземем със себе си и какво от тях щеше да е най-ценно. Тази нощ сънувах най-хубавия си сън откакто бяхме изпробвали двигателя…

Събудих се от настойчивото шепнене на Джанин в ухото ми.

— Папа? Пол? Ларви? Чувате ли ме?

Понадигнах се и се огледах. Не говореше на ухото ми; звукът идваше от моето радио. До мен Ларви също се бе разбудила, а по коридора дотърча Пейтър и се присъедини към нас. Техните радиоприемници също работеха.

— Чуваме те, Джанин. Какво…