Фредерик Пол - Гейтуей II

— Десет милиона долара! Боже, може би дори сто!

И ако той не ги беше произнесъл, някой от нас щеше да го стори. Премиите ни щяха да бъдат астрономически. В доклада на Триш не се казваше дали Заводът за храна работеше или не… единственото, което знаехме, бе, че той представлява стар негоден кораб, от който беше извадено всичко, имащо някаква стойност. Вместо това ние намерихме един напълно комплектуван голям хичиянскн артефакт, който функционираше! Просто нямаше с какво да се сравни. Тунелите на Венера, старите кораби, дори самият Гейтуей бяха грижливо изчистени почти от всичко в тях преди половин милион години. Това нещо беше обзаведено! Топло, годно за живеене, потънало в слаба микровълнова радиация, живо. И въобще не наглеждаше старо.

Нямахме големи възможности да го проучваме; колкото по-скоро успеехме да го задвижим към Земята, толкова по-скоро щяхме да получим обещаната награда. Позволихме си един час да пообиколим наоколо, да влезем в залите, изпълнени с големи сиви и сини метални конструкции, да се плъзгаме надолу по коридорите, да ядем, докато се шляехме, да споделяме видяното помежду си по джобните разговорни устройства (и да предаваме посредством Вера на Земята). След това се заловихме за работа. Запретнахме ръкави и започнахме да демонтираме страничните товарни двигатели. И тогава се натъкнахме на първата трудност. Заводът за храна не беше на свободна орбита. Той се ускоряваше. Някаква тяга го движеше. Не беше голяма по-малка от един процент G. Всеки един агрегат на йонната ракета тежеше повече от десет тона.

Макар че тук това тегло беше само един процент от теглото му на земята, все пак представляваше над сто килограма, без да отчитаме десетте тона инерция. Когато започнахме разтоварването на първия двигател, той се изплъзна и започна да пада. Пейтър успя да го хване, но беше много тежък и нямаше да може да го задържи за по-дълго; аз се издърпах над него и хванах двигателя с една ръка, а с другата хванах въжето, с което беше завързан и успях да го задържа, докато Джанин хвърли над него едно спирално въже и го притегна. После се оттеглихме вътре в кораба, за да обмислим ситуацията.

Вече бяхме изтощени. След повече от три и половина години затворени в миниатюрни ниши бяхме изгубили издръжливостта си на тежка работа, Биоанализаторът на Вера показваше, че в нас се бяха натрупали токсини, причинени от умора. Спречкахме се и известно време се сърдехме един на друг, после Пейтър и Ларви отидоха да спят, докато ние с Джанин обмисляхме една схема за монтаж, с която да закрепим всеки от страничните двигатели, преди да ги откачим от кораба, после да ги тласнем по три дълги въжета до Завода за храна, като ги направляваме с три по-малки въжета, така че да не се ударят в далечния край на корпуса. Бяхме си определили десет часа за преместване на една ракета до това положение. За преместване на първата изгубихме цели три дни. Когато най-после успяхме да я закрепим, бяхме абсолютно скапани, сърцата ни думкаха като парни чукове, мускулите ни боляха. Изкарахме една смяна сън и няколко часа се шляхме в Завода за храна преди да се заемем със закрепване на втората ракета така, че да може да стартира. Най-енергичен от всички беше Пейтър; той обиколи половин дузина коридори.

— Всичките са задънени — съобщи той, когато се върна. — Изглежда, че ще имаме достъп едва до една десета от обекта… освен ако не пробием дупки в стените.

— Не сега — казах аз.

— Никога! — предупреди ни строго Ларви. — Единственото, което ще направим, е да върнем това чудо на Земята. Ако някой желае да копае в него, може да го стори едва след като си получим парите! — Тя потри ръце, скръсти ги и добави снизходително: — Бихме могли да се заемем със закрепване на ракетата.

Това ни отне още два дни, но най-накрая ги закрепихме, където трябва. Флюсите, които ни бяха дали за заваряване на стомана към хичиянски метал, се оказаха добри. Доколкото можеше да се каже от статистическата проверка, закрепването беше сигурно. Оттеглихме се в кораба и подадохме команда на Вера за включване на десет процента от мощността.

Изведнъж почувствахме как политнахме. Работеше. Погледнахме се щастливо усмихнати, а аз извадих от нишата си бутилка шампанско, запазено за случая…

Друго политане.

Щрак, щрак, щрак, щрак… един подир друг провесихме нос. Трябваше да има само едно дърпане. Ларви скочи до компютърния пулт.

— Вера! Данни за ускорение!

Екранът светна и на него се показа диаграма на силите: в средата Заводът за храна, а в две посоки стрелки, изобразяващи действащите сили. Едната беше на нашия двигател, който тласкаше по посока на кораба. Другата не беше.