Фредерик Пол - Гейтуей II

— Да ви дам ли сценария? — попита Вера.

— Да… напечатан — добавих аз.

— Много добре… Пол. — Екранът избледня и изгасна, а Вера започна да бълва листове хартия с отпечатания сценарий. Изпратих Джанин да събуди сестра си и баща си, взех листовете и започнах да чета. Джанин не възрази срещу възложената й куриерска задача. Тя обичаше да я показват по телевизията там, долу, тъй като това винаги означаваше нови писма от известни хора за смелата млада астронавтка.

Сценарият беше точно такъв, какъвто се очакваше. Аз програмирах Вера да ни го показва ред по ред, ние да го изпълняваме и за десет минути да свършим със записа. Останалите не се съгласиха, Джанин настояваше сестра й да й направи прическата и дори Ларви реши, че трябва да се гримира: Пейтър желаеше да му се подстриже брадата. По-точно аз да му я подстрижа. Така, общо взето, за подготвянето на четирима души загубихме шест часа, да не говорим за енергията, която щяхме да изразходваме за това предаване. Всички се събрахме пред камерата с вид на привързани към семейния живот хора и обяснихме какво се готвехме да направим на една публика, която нямаше да може да види всичко това по-рано от месец. Но ако то щеше да им помогне, имаше смисъл. Откакто напуснахме Земята, изкарахме осем или девет атаки на тази криза на 130-тия ден. Всеки път тя си имаше свой синдром — разпуснатост или депресия, летаргия или безгрижно веселие. Веднъж ме свари извън кораба… тогава счупих големия телескоп… и можете с голям шанс за успех да се обзаложите, че нямаше да се върна в кораба. Просто ми беше безразлично. Имах халюцинации на самота и гняв, на преследване от човекоподобни маймуни и желание да не съм жив. А там долу, на Земята, с милиарди човешки същества, почти всички от тях засегнати в една или друга степен, по един или друг начин всеки път, когато настъпеше кризата — сигурно беше истински ад. Действаше вече десет години… осем, откакто беше идентифицирана като периодично повтарящо се бедствие… и никой не знаеше от какво се причинява. Но всеки искаше да спре.

Ден 1288. Ден за акостиране! На пулта за управление беше Пейтър, който не можеше да повери на Вера такова нещо, докато Ларви беше завързана над него, за да може да указва необходимите корекции. Достигнахме относителен покой точно извън тънкия облак от частици и газове, на не повече от километър от самия Завод за храна.

От мястото, на което се намирахме двамата с Джанин в нашите животоподдържащи системи, беше трудно да се види какво ставаше навън. Покрай главата на Пейтър и жестикулиращите ръце на Ларви можахме да зърнем огромната стара машина, но само да зърнем: проблясък от излъчващия синя светлина метал и от време на време някой силоз за акостиране или очертания на някой от старите кораби…

— По дяволите! Отдалечавам се!

— Не, не се отдалечаваш, Пейтър. Проклетото чудо получи малко ускорение!

…А може би звезда. В действителност не ни бяха необходими животоподдържащи системи; Пейтър внимателно ни побутваше, така както би побутнал медуза в аквариум. Исках да попитам откъде дойде ускорението, но двамата пилоти бяха заети, пък и не вярвах, че можеха да ми отговорят.

— Така е добре. Сега премести малко към центъра на силоза за акостиране, по средата на онзи ред от триместни кораби.

— Защо там?

— А защо не? Защото аз казвам!

След една-две минути корабът се промъкна в силоза и отново бе в относителен покой. После се изравнихме и се привързахме. Предният край на хичиянската капсула пасваше идеално в старинния силоз.

Ларви се пресегна, изключи екрана и всички се погледнахме. Вече бяхме там.

Или, казано иначе, бяхме изминали половината път. Половината път към дома.

Ден 1290. Не беше изненадващо, че хичиянците бяха дишали атмосфера, в която ние също можехме да оцелеем. Изненадващо беше, че тази атмосфера бе останала след стотици или хиляди години откакто някой я беше дишал. Но имаше и друга изненада. Тя се появи по-късно и беше по-опасна и по-лоша.

Оцеляла беше не само атмосферата. Оцелял беше целият кораб… годен за експлоатация! Разбрахме това веднага щом влязохме в него и анализаторите показаха, че можем да свалим каските си. Металните стени, излъчващи синя светлина, бяха топли на пипане; чувстваше се и една слаба постоянна вибрация. Околната температура беше дванайсет градуса — хладно, но не беше по-лошо, отколкото в някои жилища на Земята. Можете ли да познаете какви бяха първите думи, произнесени от човешки същества, влезли вътре в Завода за храна? Произнесе ги Пейтър: