Фредерик Пол - Гейтуей II

— Замълчете! — прошепна тя, а гласът й изсвистя, сякаш беше долепила устни до микрофона. — Не ми отговаряйте, само слушайте. Тук има нещо.

Спогледахме се. Ларви Попита шепнешком:

— Къде си?

— Казах ви да мълчите! Аз съм на площадката за акостиране, нали я знаете? Там, където намерихме онази храна. Търсех нещо, което бихме могли да вземем със себе си, както каза папа, само че… Е, видях нещо на пода. Като ябълка, само че не беше… нещо червеникаво-кафяво отвън и зелено отвътре и миришеше като… не зная като какво мирише. Някакъв плод. И не беше от преди хиляда години. Беше пресен. И чух… една минутка.

Не смеехме да й отговорим, само слушахме нейното дишане. Когато отново се обади, гласът й показваше, че е уплашена.

— Идва насам. Намира се между мен и вас, попаднах в капан. Аз… аз мисля, че е хичиянец и ще…

Замлъкна. Чувахме изплашеното й дишане. После чухме високо да казва:

— Не се приближавай!

Бях чул достатъчно.

— Да вървим — казах аз и скочих по посока на коридора. Пейтър и Ларви бяха зад мен. Спуснахме се надолу с големи скокове по тунела със сини стени. Когато наближихме мястото, се спряхме и нерешително се огледахме.

Преди да можем да решим къде да търсим, отново дочухме гласа на Джанин. Не беше нито шепот, нито пък вик на ужас.

— Той… той се спря, когато му извиках — съобщи тя, без да може да повярва. — Мисля, че не е хичиянец. Изглежда най-обикновен човек, като мен… е, малко покрит с пърхот. Той просто стои там и ме гледа, сякаш души въздуха.

— Джанин! — изкрещях по радиото. — Ние сме на площадката… Накъде да тръгнем?

Пауза. После, странно, нещо като кикотене.

— Продължавайте направо — каза тя колебливо. — Идвайте бързо. Вие… вие няма да повярвате какво прави той сега.

Този път пътуването до предния пост се стори на Уон по-дълго от обикновено, тъй като беше разтревожен. Липсваше му компанията на Мъртвите. Липсваше му дори и онова, което никога не бе имал — жена. За Уон любовта беше един блян, който той искаше да превърне в реалност. За това допринасяха толкова много книги — като „Ромео и Жулиета“, „Ана Каренина“ и романтичната китайска класика.

С приближаването към предния пост той се отърси от този блян. Бордовият монитор присветна, за да сигнализира, че започват маневрите по акостиране, после на холобокса се появи предният пост. Този път нещо в него беше различно. В една от стоянките на дока имаше нов кораб, от едната страна на който беше привързана някаква конструкция със странна форма.

Какво можеше да означава всичко това? Когато приключи акостирането, Уон подаде глава през люка, огледа се, подуши, ослуша се.

Малко след това той заключи, че наблизо няма никой. Уон не извади от кораба книгите си или други неща. Реши, че трябва да е готов да избяга веднага, щом забележеше нещо подозрително, но имаше намерение да проучи. Веднъж, много отдавна, на предния пост имаше един друг човек, който според него бе жена. Тогава Тайни Джим му бе помогнал да идентифицират дрехата, Сега може би трябваше също да се обърне за съвет към Тайни Джим? Той откъсна един плод и дъвчейки се промъкна покрай парапета към стаята на бляновете, където се намираше кушетката на сънищата, обградена от четящи машини.

И спря…

Не беше ли това някакъв звук? Смях или плач някъде далеч?

Уон хвърли нахапания плод и мигом се надигна, а сетивата му се изостриха. Звукът не се повтори. Нещо имаше… една миризма, доста слаба, много приятна, много странна. Не беше много по-различна от миризмата в дрехата, която бе намерил и бе носил със себе си дълго време, докато най-после не изчезна и последната следи от мирис и той я върна там, където я бе намерил.

Нима този човек се бе върнал?

Уон се разтрепери. Човек! Вече дванайсет години откакто не бе усещал миризмата, нито се бе докосвал до друг човек! Пък и тогава бе в контакт само със собствените си родители. А може да не е човек, може да е нещо друго. Той се насочи към дока, където се намираше този човек, като избягваше главните коридори, движеше се наведен през тесните, по-обиколни пътища, където според него едва ли някои би помислил да отиде. Уон познаваше всеки инч от предния пост, до там, докъдето беше възможни да се влезе, без да минава отвъд затворените стени, които не знаеше как отвори. Само за няколко минути той достигна мястото, където някога грижливо бе подредил нещата, останали от единствения посетител на предния пост.

Всичко си беше там. Но не така, както го бе оставил. Някои неща бяха вземани и отново захвърлени.