Робърт Хайнлайн - Звездните рейнджъри

— Поправка — казах аз, като се озъртах трескаво, за да повярвам на очите си. — Пробивът в Истър 11 е лъжлива маневра. Няма никакви войници.

— Повтори.

— Истър 11. В пробива участват само работници. Не се виждат никакви войници. Обграден съм от Дървеници, които продължават да се изсипват навън от отвора, но нито една от тях не е въоръжена. Тези, които се намират около мен, имат всички типични черти на работници. Оказва се, че въобще не съм бил атакуван. — И добавих: — Капитане, възможно ли е това да е само номер за отвличане на вниманието, а действителният им натиск да се осъществи някъде другаде?

— Възможно е — съгласи се той. — Твоето съобщение е препратено право в щаба на Дивизията, така че нека те да си поблъскат главите върху него. А ти се поразтъпчи наоколо и се увери в правотата на сведението си. Не се отпускай при мисълта, че всички са работници. Може да те сюрпризират неприятно.

— Слушам, капитане.

Подскочих високо и надалеч с намерението да се измъкна от това море напълно безопасни, но отвратителни чудовища.

Докъдето ми стигаше погледът, каменистата равнина-плато бе покрита с пълзящи черни форми, които щъкаха във всевъзможни посоки. Аз задействах във въздуха контрола на реактивните струи и подсилих скока си, като същевременно креснах по общата честота:

— Хюз! Докладвай!

— Дървеници, мистър Рико! Милиони Дървеници! Опитвам се да ги подпаля!

— Хюз, вгледай се в тези Дървеници по-отблизо. Между тях има ли въоръжени? Не са ли всички работници?

— Ами…

Приземих се и отнобо подскочих. Той продължи:

— Прав сте, сър! Как се досетихте?

— Присъедини се към своята група, Хюз.

И пак превключих.

— Капитане, няколко хиляди Дървеници наизлязоха тук от много дупки… трудно ми е да определя от колко. Не бях атакуван. Повтарям, изобщо не бях нападнат. Ако сред тях има войници, то те се въздържат от стрелба. Вероятно се крият и използват работниците за камуфлаж.

Капитанът не отговори.

От лявата ми страна избухна ослепителна експлозия, последвана веднага от друга, съвсем същата, но далеч откъм дясната половина на зараждащата се фронтова линия. Автоматично отбелязах часа и координатите на взрива.

— Капитан Блекстоун, отговорете…

Бях достигнал най-горната точка на моя отскок и се потърсих с поглед неговия сигнален фар, но хоризонтът в далечината бе закрит от ниските хълмове на Квадрат Блек 2.

Превключих отново на другия канал:

— Сержант! Можеш ли да се свържеш с капитана и да му предадеш съобщение вместо мен?

В същия миг сигналът на моя взводен сержант премигна върху дисплея на шлема ми и угасна. Зададох приблизително направление на скафандъра си и веднага щом успях да го активирам, се понесох с максимална скорост. Бях престанал да наблюдавам монитора, за да следя разположението на хората си, моят сержант ръководеше взвода, тъй като бях зает — отначало с прослушването на почвата, а през последните няколко минути бях отделил от ценното си време, за да пообщувам с хилядите Дървеници, които ми се натресоха на главата. В увлечението си бях изоставил всичко, следях само за сигналите на сержанта и капралите, които ми позволяваха да се ориентирам в обстановката.

Огледах набързо временната схема на монитора, после повиках Брамби, Куна и командирите на групи:

— Куна! Къде е взводният сержант?

— Той влезе в една дупка, за да разузнае, сър.

— Предай му, че съм на път към вас.

Превключих честотите, без да изчакам отговор.

— Първи взвод на Черна гвардия до Втори взвод — отговорете!

— Какво има? — изръмжа лейтенант Хорошен.

— Не мога да се свържа с капитана.

— Няма и да успееш. Той е вън от играта.

— Убит ли е?

— Не, но има затруднения с енергийното захранване на скафандъра си, тъй че сега се е изключил напълно.

— Тогава ти си ротен командир в момента…

— Добре де, и какво от това! Помощ ли ти трябва?

— Ъ-ъ… не. Не, сър.

— Тогава замълчи — каза спокойно Хорошен, — докато не забележиш, че наистина си на зор. Тук едва удържаме натиска им.

— О’кей.

Неочаквано почувствах, че и на нас май ни се беше струпало повече, отколкото можехме да понесем. Докато разговарях с Хорошен, аз превключих монитора си на пълна картина и близка дистанция, тъй като почти бях стигнал до взвода си. Видях как сигналите на първо отделение изчезваха един по един, като най-напред се изгуби този на Брамби.

— Куна! Какво става с първо отделение?

— Те последваха взводния сержант вътре. — Гласът на Куна звучеше някак неестествено от напрежението.