Робърт Хайнлайн - Звездните рейнджъри

— Чувам ви, сър. — Гласът му звучеше спокойно. Явно бе намалил силата на честотния си сигнал, — Брамби и аз поддържахме радиовръзка, но така и не можахме да се срещнем.

— Къде си?

Той отвърна след кратко колебание:

— Сър, бих ви посъветвал да потърсите отделението на Брамби и да го изведете на повърхността.

— Отговори на въпроса ми.

— Мистър Рико, вие бихте могли да бродите цяла седмица из този лабиринт, без да ме откриете… а аз не съм в състояние да се движа. Вие трябва…

— Стига, сержант! Ранен ли си?

— Не, сър, но…

— Тогава защо не можеш да се движиш? Проблеми с Дървениците ли имаш?

— Тук гъмжи от тях. Те не могат да ме достигнат… но и аз не мога да се измъкна. Смятам, че за вас ще е по-добре да…

— Сержант, губим скъпоценно време! Убеден съм, че знаеш точно в коя посока си завил. Искам да ми съобщиш координатите, за да ги обознача на картата. И ми дай сведение по нониуса на твоя уред. Включи насочен сигнал и докладвай. Това е заповед.

Той доложи точно и кратко. Светнах лампата на шлема си, изхлузих маската с инфравизьора и проследих по картата траекторията на изминатия от него път.

— Прекрасно — произнесох, докато нанасях данните върху листа. — Ти се намираш почти под нас, на две нива по-надолу. Вече знам по кой тунел да поема. Ще дойдем там веднага щом се съединим с второ отделение. Дръж се.

Превключих на общия канал:

— Брамби…

— Тук съм, сър.

— Накъде поехте, когато стигнахте до първия кръстопът — надясно, наляво или направо?

— Право напред, сър.

— О’кей. Куна, води! Отиваме при тях. Брамби, Дървениците създават ли ви някакви затруднения?

— Засега не, сър. Но се заблудихме заради тях. Счепкахме се с една сюрия Дървеници и ни се наложи да отстъпим… Когато всичко свърши, вече бяхме оплели конците.

Искаше ми се да го попитам какви са загубите им в жива сила, но после реших, че лошите новини могат и да почакат. Най-важното сега беше да събера взвода си и да го изведа оттук. Градът на Дървениците, в които не се мяркаха никакви Дървеници, ни действаше някак си по-подтискащо, отколкото самите негови жители, с които ни предстоеше да се сблъскаме. Гласът на Брамби ни насочваше при избора на направление всеки път, когато тунелът започваше да се разклонява. Аз мятах бомби с парализиращ газ в коридорите, които не използвахме. Бомбите съдържаха производни на нервно-паралитичния газ, които в миналото използвахме срещу Дървениците. Вместо да ги убива, новият газ предизвикваше у тях временно вцепенение. Бяхме оборудвани специално за тази операция, макар че аз с чиста съвест бих трампил цял тон такива бомби за няколко фунта истински тротил. Все пак тяхната употреба ни пазеше донякъде от неприятни изненади.

В един от дългите тунели загубихме връзка с Брамби, предполагам поради някакво отражение на радиовълните, тъй като го засякохме отново още на следващата пресечка.

Но след това той не можа да ми каже накъде да завия. Бяхме близо до мястото, където ги бяха атакували Дървениците.

Тук те нападнаха и нас.

Не зная откъде се взеха. В началото всичко бе тихо. После дочух вик „Дървеници! Дървеници!“ някъде зад гърба ми, откъм края на колоната. Едва успях да се обърна и Дървениците наскачаха отвсякъде. Предполагам, че гладките стени на коридорите не бяха толкова непроницаеми, колкото изглеждаха. Само така мога да си обясня, че те изведнъж се озоваха навсякъде около нас и сред нас.

Не можехме да използваме огнеметите си, нито да хвърляме гранати; имаше голяма вероятност да поразим някой от своите. Но Дървениците не страдаха от подобни угризения едни спрямо други. За тях бе по-важно да погубят който и да е от нас. Но ние имахме ръце и крака, разполагахме и с мощната изкуствена мускулатура на скафандрите, която многократно увеличава силата на всеки удар…

Ръкопашната схватка продължи не повече от минута, после всички Дървеници изчезнаха някъде. От тях останаха да се валят по пода само трупове и откъснати крайници… както и телата на четирима капсулни войници.

Единият от четиримата мъртъвци бе сержант Брамби. Неговото отделение се бе присъединило към нас по време на сблъсъка. Тяхното местонахождение се бе оказало съвсем наблизо до нас; там те бяха стояли тихомълком, държейки се буквално един за друг, за да не се загубят. Бяха чули шума от битката и благодарение на него бяха успели да стигнат до нас, въпреки че радиовръзката бе прекъсната временно.

Куна и аз се уверихме, че поразените наистина са мъртви, после обединихме двете отделения в едно, състоящо се от четири групи, и продължихме да се спускаме все по-надолу под повърхността, като се ориентирахме по означенията, които бях нанесъл на картата. Най-сетне открихме Дървениците, които бяха обкръжили нашия взводен сержант.