Робърт Хайнлайн - Звездните рейнджъри

Някъде в същата тази посока, вероятно на около двеста мили, трябваше да се е разположил досега Втори взвод, от рота G на Втори Батальон, Трети полк — познат на всички като Лудите глави.

Макар че със същата доза увереност бих могъл да твърдя, че Лудите глави отстоят на четиридесет светлинни години оттук. Разместванията на бойните подразделения по тактически причини никога не съвпадат с предварителната официална схема; всичко, което знаех от Плана, бе, че нещо, наречено „2-ри Бат.“, се намираше на десния ни фланг, зад момчетата от „Нормандския бряг“, но можеше да се окаже, че този Втори батальон е от съвсем друга дивизия. Небесният маршал играе своя шах, без да се съобразява с желанията на отделните пешки.

Както и да е, нямах време да мисля за Лудите глави, имах си предостатъчно грижи като лейтенант от Черната гвардия. В момента моят взвод беше о’кей — в пълна безопасност, доколкото това е възможно на една вражеска планета. Но предстоеше да се направи още много, докато Първа група на Куна успееше да се добере до най-отдалечения ъгъл на нашия район. Бях длъжен:

1. Да установя местоположението на взводния командир, който досега бе държал моята територия;

2. Да определя крайните точки на поверения ми участък и да ги посоча на отдельонните командири;

3. Да установя съобщителна връзка с осем съседни взводни командири, петима от които трябваше вече да се намират на позиция (тези от Пети и Първи полк), а трима (Хорошен от Черногвардейците, Бейон и Сукарно от Росомахите) сега се придвижваха към позициите си;

4. Да разставя своите момчета по набелязаните места колкото се може по-скоро.

Последното трябваше да стане веднага, тъй като незащитената колона, с която дебаркирахме, нямаше да успее да се справи без нас.

Втора група начело с Брамби имаше задачата да се разгърне към левия фланг; водещата група на Куна щеше да се разпръсне в движение право напред и леко наляво в по-полегат строй, а другите четири групи щяха да се вместят в отрязъците помежду им.

Това е стандартното „квадратно“ разгръщане и в салона за подготовка на скоковете ние бяхме отработили как да го постигнем най-бързо. Аз се включих в сержантската комуникационна система и извиках в микрофона:

— Куна! Брамби! Разпределяйте хората си!

— Отделение първо! Прието!

— Отделение второ! Прието!

— Отдельонните командири носят отговорност… Предпазвайте всеки новобранец! Възможно е тук да е останал някой от Херувимите — не искам да бъдем застреляни по погрешка от своите.

Превключих на своята лична мрежа и попитах:

— Сержант, влезе ли във връзка с някого от лявата ни страна?

— Да, сър. Те ме виждат и аз ги виждам.

— Добре. Не мога да засека сигнала на нашия радиомаяк.

— Аз също.

— Тогава предупреди Куна чрез радарния детектор. Нека Хюз се опита да подготви нов маяк.

Чудех се защо Първи или Пети не бяха се погрижили да поставят сигнален фар на ключовата позиция — нашият преден ляв край, където щяха да се съберат трите полка. Нямаше смисъл на гадая. Продължих:

— Опитай да стигнеш до маяка сам и се оправи с него на място.

— Да, сър, целта не е далеч от мен. На дванадесет мили оттук е.

— Достатъчно близо. Все още не съм се срещнал с предшественика си, така че ще драсна напред с максимална скорост. Дръжте неприятеля на мушка.

— Успех, мистър Рико!

Потеглих с пределна скорост и едновременно с това превключих на офицерската честота.

— Тук Квадрат Блек 1. Херувимите на Чанг, чувате ли ме? Отговорете.

Исках да поговоря с командира на взвода, който щяхме да сменим, не само заради формалното „Прикривам ви, сър!“. Нуждаех се от потвърждение, че е приел съобщението ми.

Изглежда, висшите офицери бяха оптимисти, като вярваха, че сме изпратили внушителни сили срещу една малка и незавършена база на Дървениците, или пък Черните гвардейци бяха попаднали на най-трудния участък. Картината, която бях мернал още при приземяването на сателитния модул, никак не ми се понрави. По земята се търкаляха скафандри — в някои от тях имаше мъртви мъже, а други бяха празни като черупки. Бяха твърде много, въргаляха се, докъдето стигаше погледа.

Освен това дисплеят на моя дистанционен радар показваше, че макар целият взвод да напредваше към позицията, в действителност само отделни единици се бяха придвижили в дълбочина, а мнозинството все още се тълпеше на местоприземяването и аз не можах да видя никаква система в техните действия.

Отговарях за 680 квадратни мили от вражеския терен и държах да събера предварителни сведения за него, преди моите групи да се разгърнат напълно. Бойният план този път съдържаше една съвсем нова тактическа доктрина, която аз намирах за обезпокоителна: не трябваше да запушваме с бомбени взривове тунелите на Дървениците. Блеки ми я бе обяснил с такъв ентусиазъм, сякаш беше негово собствено щастливо хрумване, но аз се съмнявах дали въобще му харесваше.