Уолтър Милър - Кантата за Лейбовиц

— А с него и „Книга на Паметта“.

— Цялата „Кни…“ о, вие имате предвид микрофилмите. И къде?

— В колонията на Центавър.

— Колко дълго се лети дотам, домине?

— Ако полетите, то никога няма да се върнете обратно.

Монахът въздъхна тежко и се втренчи с невиждащ поглед във втората телеграма. Той дърпаше с ръка брадата си и изглеждаше силно озадачен.

— Въпросите са три — продължи абатът. — Не отговаряйте веднага, но започнете да ги обмисляте и то внимателно. Първо, желаете ли да отлетите? Второ, чувствувате ли призвание към духовната служба? И трето, желаете ли да оглавите групата? И под „желаете ли“ аз не разбирам „желаете ли да се покорите“. Аз разбирам да го желаете с ентусиазъм, да желаете да тръгнете именно по този път. Обмислете го добре, имате на разположение три дни, а може и по-малко.

Промените неведнъж се опитваха да превземат постройките и земите на древния манастир. За да запазят старите постройки от нашествието на новата, по-динамична структура, всички нови пристройки се издигаха извън стените на абатството и даже от другата страна на шосето, много често за сметка на удобствата. Покривът на старата трапезария прогни и се налагаше да пресичат шосето, за да отиват в новата. Неудобството малко се облекчаваше от подземния проход, по който братята шестваха ежедневно до трапезарията.

Шосето, съществуващо вече стотици години и разширено неотдавна, беше същият път, който използуваха и езичници, и богомолци, и селяни, и магарешки каруци, и скитници, и дивите ездачи от Изток, и артилерията, и танковете, и десеттонните камиони.

Движението по него ту течеше като пълноводна река, ту като тънка струйка или дори като капки в зависимост от епохата и годишните времена. Някога, преди много години, движението беше в шест редици и се управляваше автоматично. След това то се прекрати, покритието на пътя се напука и прахът го покри. Жителите от пустинята започнаха да откъртват разбитите му бетонни плочи и да си строят с тях ту къщи, ту барикади. Ерозията го превърна в пустинен път, пресичащ диви безлюдни местности. Но сега, както по-рано, движението по пътя ставаше в шест редици и се регулираше автоматично.

— Надвечер движението се оживи — каза абатът, когато излязоха от вратите на старото абатство в здрача. — Хайде да пресечем по шосето. След прашната буря в тунела може би е задушно. Или не ви се иска да притичвате между колите?

— Добре, да вървим — съгласи се брат Джошуа.

Огромните камиони със загасени фарове (фарове се използуваха само за сигнализация) с рев прелитаха покрай тях. Те следяха пътя с антени, а магнитните им датчици опипваха стоманените ленти в пътното платно, които ги направляваха. Материализирани еритроцити в артериите на Човечеството, тези мамонти безгрижно настъпваха към монасите, а те им се измъкваха и притичваха от платно на платно. Ако някой камион премажеше човек, то следващите щяха да го прегазват и прегазват, докато службата по безопасност не откриеше плоския отпечатък от човешкото тяло и не спреше движението, за да почисти шосето. Чувствителният механизъм на автомата много повече реагираше на метална маса, отколкото на тяло от месо и кости.

— Това беше грешка — каза Джошуа, когато стигнаха разделителното платно и спряха да си поемат дъх. — Вижте кой е там.

Абатът се вгледа.

— Мисис Грейлис! Съвсем забравих: тя днес има свободен ден и ме причаква. Продала е доматите си на сестрите от трапезарията и сега отново идва да ми вади душата.

— Душата ви? Тя е тук вече трета вечер. Мислех че очаква попътна кола. Какво иска от вас?

— О, нищо особено. Тя току-що измами сестрите с цената на своите домати и сега ще вложи неправедната печалба в моята чашка за бедните. Такъв малък ритуал. Аз не възразявам против ритуала. Лошото идва после. Сам ще видите.

— Тогава да се върнем?

— И да оскърбим чувствата й? Дребна работа. Тя вече ни забеляза. Да вървим.

И те отново затичаха между камионите.

Двуглавата жена с празна кошничка и куче с шест крака ги причакваше на входа на новата трапезна. Четирите крака на кучето бяха нормални, но двата допълнителни се мятаха безцелно отстрани. И при жената едната глава изглеждаше така ненужна, както допълнителните крака на кучето. Това беше малка главица на херувимче, а очите й винаги бяха затворени. Но се виждаше, че тя диша или размишлява. Тя безпомощно се беше склонила на рамото, глуха, няма, водеща чисто растителен живот. Вероятно тя нямаше никакъв мозък, защото не показваше никакви признаци на независимо съзнание или индивидуалност. Собственото лице на старицата бе набраздено от бръчки, но допълнителната глава беше запазила детските си черти, макар кожата й да бе потъмняла от прашните ветрове и слънцето на пустинята.