Лари Нивън - Пръстенов свят

— Мислиш ли, че този път ще се съобрази с таспа?

— Не. Предполагам, че ще рискува още веднъж и ще се опита да отмъкне кораба. По-добре да направим нещо друго…

Прекъснаха съединенията между командния пулт и двигателите на „Далечният изстрел“. Не беше повреда, дето един кзинт или което и да е друго същество, изобретяващо машини, да не може да отстрани, стига да разполага с време и малко интуиция. Времето обаче нямаше да му стигне.

Луис наблюдаваше как кукловодът Несус, нарамил скафандъра на кзинта, преминава през ръкава. За съжаление, бе затворил плътно очи и не можеше да се наслаждава на прекрасната гледка.

— Безтегловност — каза Тила, когато изключи креслото й. — Не се чувствам приятно. По-добре ми помогни, Луис. Какво стана? Пристигнахме ли?

Луис й разказа накратко всичко, докато я придружаваше до люка. Тя си даваше вид, че го слуша, но явно вниманието й бе съсредоточено върху болката в стомаха. Личеше си, че наистина не се чувства добре.

— На другия кораб ще има гравитация — успокои я той.

Очите й уловиха малката розета, която Луис й посочи с поглед. Вече се виждаше с невъоръжено око — неголям петоъгълник с пет бели звезди. На лицето й бяха изписани въпроси. Луис забеляза как изражението му се промени, преди да влезе в люка. Розетите на Кемплерер бяха едно нещо, а преминаването от безтегловност към гравитация — друго. Разбра, че тя се стъписа от гледката на непознатите звезди.

— Не се опитвай да ме изненадаш с нищо, защото съм въоръжен — каза Луис, докато отваряше капака на креслото.

Оранжевото лице на кзинта остана безизразно.

— Пристигнахме ли?

— Ъхъ. Изключил съм двигателите. Няма да имаш време да ги свържеш с пулта. Освен това, към нас са насочени два големи рубинови лазера.

— Мислиш, че бих се опитал да избягам на хиперскоростен режим. Едва ли е възможно. Сигурно сме в обсега на някоя даденост.

— Ще се изненадаш от това, което ще ти кажа, но сме в обсега на пет дадености.

— На цели пет? Наистина ли? За лазерите обаче ме излъга, Луис, засрами се.

Така или иначе, кзинтът излезе от креслото си по съвсем миролюбив начин. Луис го последва, държейки променливата сабя в готовност. Оказал се в ръкава, кзинтът изведнъж спря, пленен от гледката на растящия звезден петоъгълник.

Едва ли можеше да я наблюдава от по-добра позиция.

„Далечният изстрел“, все още в режим на хиперскорост, бе на разстояние половин светлинен час пред флота на кукловодите. Разстояние, по-малко от това между Земята и Юпитер. Флотът обаче се движеше с ужасна скорост, изоставайки незначително от собственото си светлинно излъчване. Светлината, която виждаха на борда на „Далечният изстрел“, идваше от много по-далече. Когато корабът спря, розетата бе твърде малка, за да бъде забелязана. Съвсем малка, макар и вече видима, когато Тила преминаваше през ръкава. Сега беше огромна и продължаваше да расте с голяма бързина.

Пет бледосини точки, разположени във форма на правилен петоъгълник, вече заемаха цялото небе. И не преставаха да растат…

За кратък миг „Далечният изстрел“ се оказа обграден от пет свята. След това те изчезнаха. Не избледняха, а именно изчезнаха, тяхната отдалечаваща се светлина стана невидима. Оказа се, че променливата сабя е в ръцете на Говорещия с животни.

— За Бога! — избухна Луис. — Не изпитваш ли любопитство?

Кзинтът бе потънал в размисъл.

— Изпитвам любопитство, но и гордост, при това в много по-голяма степен. — Прибра острието на сабята и я подаде на Луис. — Всяка заплаха за мен е предизвикателство. Ще тръгваме ли?

Корабът на кукловодите бе робот. Обитаемият му отсек се състоеше от едно-единствено грамадно помещение. Четири противошокови кресла с форма, съобразена с физиката на екипажа, бяха подредени в кръг около устройството за освежаване.

Нямаше прозорци.

Нямаше и безтегловност, за радост на Луис. Съществуваше гравитация, която обаче не бе съвсем като земната. И въздухът не беше съвсем като въздуха на Земята. Налягането му бе малко по-високо. Имаше и миризми, не неприятни, но странни. Луис усети уханието на озон, на въглехидрати и на кукловоди — на много кукловоди — и още доста миризми, които не успя да свърже с нищо познато.

В помещението нямаше ъгли. Кривите стени преминаваха плавно в под и таван. Креслата и освежаващото устройство изглеждаха като разтопени наполовина. В света на кукловодите не бе имало и нямаше да има нищо твърдо или остро. Нищо, в което някой да може да се пореже или натърти.