Лари Нивън - Пръстенов свят

Промяната им можеше да се забележи с просто око. Той без затруднения следеше как линиите бавно се движат по повърхността на сферата. Гледката бе необичайна и дразнеща. При нормална хиперскорост линиите щяха да бъдат неизменни цели часове.

Луис се пресегна с лявата си ръка към контролния лост.

Кухненската секция от дясната му страна беше сервирала първо кафе със странен вкус, а сетне някакъв сандвич, който се разпадна в ръцете му на парчета месо, кашкавал и хляб и на някакви листа. Тази автокухня явно е плачела за препрограмиране още преди стотици години, си бе помислил Луис. Междувременно линиите на индикатора на масата набъбнаха, понесоха се нагоре и напред със скоростта на минутна стрелка и изчезнаха. Друга една мъглява синя ивица в долната част на сферата започна да расте. Луис натисна контролния лост.

Под краката му светна напълно непознат червен великан.

— Прекалено бързо! — изръмжа Луис. — Прекалено бързо, тандж да го вземе!

Във всеки нормален кораб беше достатъчно да преглеждаш показанията на индикатора на масата веднъж на шест часа. На борда на „Далечният изстрел“ на човек не му оставаше време дори да мигне.

Луис се порадва на сияйния червен диск и на звездното му обкръжение.

— Тандж да го вземе! Та аз съм вече извън известното пространство!

Насочи кораба така, че да види по-добре звездите. Под него заструи едно съвсем чуждо небе.

— Мои са! Всичките са мои! — изпя набързо Луис и започна да потрива ръце от удоволствие. Имаше си собствени начини да се развлича.

Червената звезда отново се появи и той я закова на ъгъл от 90 градуса. След това реши да се доближи до нея и да я заобиколи.

Измина час и половина.

Изминаха три часа до момента, в който отново се отпусна.

Чуждите звезди не го смущаваха. Луис бе израснал на Земята, където осветлението на градовете не позволяваше да се види небето, самият той бе зърнал звезда едва на двадесет и шест годишна възраст. Провери още веднъж дали се намира в чисто пространство, затвори капаците на командния пулт и най-сетне се изопна върху креслото.

— Леле! Очите ми са заприличали на варени луковици!

Заплува в пространството, сгъвайки и изправяйки лявата си ръка. С нея три часа бе стискал контролния лост на хипердвигателя. Цялата й долна част от лакътя до краищата на пръстите го болеше.

На тавана висяха пръстени за изометрични упражнения. Луис ги използва. Болката изчезна, но умората остана.

Какво да направи? Да събуди Тила? Щеше да бъде хубаво сега да си поговори с нея. Следващия път, като излезе отново в отпуск, ще си вземе жена. Така ще му е най-добре. Видът му сега обаче бе на привидение, изплувало от някое наводнено гробище. Май вече нямаше да може да играе ролята на приятен компаньон. Здраве да е.

Не трябваше да я взема на борда на „Далечният изстрел“.

А може би пък беше сторил добре, че я взе. Присъствието й през изминалите два дни му бе приятно. Помисли си дали някой не е решил да напише отново историята за Луис Ву и Паула Черенкова, като този път я украси с щастлив край. Навярно така щеше да бъде по-добре.

Имаше обаче нещо в Тила, което го смущаваше. Не беше възрастта й. Бе имал приятелки на всякаква възраст, някои от тях съвсем млади. И именно те страдаха най-много. Излизаше, че болката е част от процеса на познание. И май така си беше.

Тила изглеждаше лишена от способността да усеща болката на другите.

Можеше обаче да усеща удоволствието им, да се отзовава и сама да предизвиква удоволствие. Беше прекрасна любовница, болезнено красива, почти начинаеща в изкуството, чувствена като котка и изненадващо лишена от всякакви задръжки.

Нито едно от тези качества обаче не я правеше изследовател.

Тя бе живяла щастлив и скучен живот. Беше се влюбвала два пъти и двата пъти се беше уморявала първа от любовната връзка. Никога не беше изпадала в действително лошо стресово положение, никога не бяха й причинявали истинска болка. Настъпеше ли някое сериозно изпитание, сигурно щеше да се паникьоса.

— Аз обаче сам си я избрах — призна си Луис. — Проклетият Несус! Той е виновен!

Ако обаче Тила някога беше се изложила в стресова ситуация, сигурно Несус би отхвърлил кандидатурата й като на жена, лишена от късмет.

Сгреши, дето я взе. Щеше да му бъде бреме. Щеше да заделя време за нейната защита тогава, когато е потребно да защищава себе си.

Какви ли щяха да бъдат стресовите ситуации, в които можеха да се окажат? Кукловодите бяха добри бизнесмени и никога не плащаха повече от необходимото. „Далечният изстрел“ имаше неоценима стойност. Луис имаше неприятното предчувствие, че и този път те ще си оправдаят хонорарите.