Джек Макдевитт - Машините на Бога

— Добре — каза Хенри съвсем безразлично. — Някой друг иска да каже нещо?

Заговори още една жена. Гласът звучеше познато, но Хъч се сещаше коя е.

— Не искам да изкарам остатъка от живота си в чудене какво, по дяволите, е ставало въпрос горе на луната, като знам, че може би съм била много близо до отговора, но не съм направила необходимото, за да разбера.

— Линда Томас — каза Арт. — Много е способна. И много млада. Де да имах нейното бъдеще.

Всички останали също се изказаха. Дори накрая и Франк Карсън от совалката си. Хъч се изненада, когато го чу да казва, че е по-добре да напуснат. Екипът обаче беше безнадеждно разделен, а някои дори защитаваха и двете становища. Карл Пикенс искаше да остане, защото отказваше да бъде гонен насила, но в същото време беше на мнение, че Храмът е много опасен и не бива да се влиза в него.

— Аз лично не бих слязъл. И никой не бива да го прави. Дори доброволци.

Джанет, която вече беше заявила желанието си да остане, каза:

— Надявам се, че мотото ни не е „Безопасността преди всичко“.

— Ричард? — намеси се Хенри. — Ти какво мислиш?

— Моето мнение не е важно — отвърна Ричард монотонно. — Каквото и да решите ти и твоите хора, ще го подкрепя.

„Не, по дяволите — помисли Хъч. — Кажи му, че трябва да се омитат.“

Нея обаче не я попитаха.

— Добре — рече Хенри, — засега оставаме. Джордж, не поемай никакви рискове. — На Хъч това не й се хареса особено. Не беше взето никакво решение, а на тези хора очевидно им трябваше малко по-авторитарен ръководител. — Междувременно започваме изтеглянето. Хъч, колко души можеш да качиш? Освен себе си.

— Четирима на „Алфа“. В совалката на Храма трима.

Бяха шестнайсет души заедно с Ричард и нея.

— Кога е следващият ви полет?

— След около два часа. Щом натоварят совалките.

— Добре. Вземи Маги. И Фил. — Това бяха филолозите. За тях нямаше значение дали работят в Храма, или на „Винкелман“. — А също Карл и Джанет. Ще помисля за останалите…

— Възразявам — намеси се Пикенс. — Аз не казах, че няма да помагам. Казах само, че това е лудост. Това не означава, че имам намерение да се спотайвам.

Джанет също се възпротиви и „съвещанието“ завърши почти със скандал.

— Хъч. — Ричард я гледаше в очите. — Не става въпрос за обикновени разкопки. Хенри и хората му са изградили кариерите си на това място. И сега, когато са съвсем близко до откритието, някой се опитва да им го отнеме.

Тя го гледаше, без да казва нищо.

— Чуй ме. Хенри е прав. Трябва да останат и да извадят печатарската преса. Да тръгнат ще е равносилно на предателство.

Тя пак не каза нищо.

Ричард се усмихна нежно.

— Искам да направиш нещо за мен. Познаваш ли Дейвид Емъри?

Познаваше го. Веднъж го беше засякла на някаква сватба. Деликатен африканец с оксфордски акцент. Специалността му беше свързана с извънземните религии. Беше написал няколко книги в тази област.

— Да — отвърна тя, — познавам го.

— Той е на Нок. Искам да му предадеш едно съобщение.

— Разбира се.

— За прекъсванията. Искам да разбера дали това са случайни събития, или има някаква определена последователност. Може би има планетарен или пък социален механизъм. Нещо биологично да речем. Нещо, което се задейства периодично. — Той захапа устната си, сякаш се наслаждаваше на неспособността си да разбере загадката. — Бих искал да знам дали е попаднал на някакво доказателство за нещо подобно на Нок.

— Защо не го попиташ сам? Сийпойнт разполага с междугалактическа връзка.

— По нея нищо не може да остане скрито. Засега предпочитам това да остане между нас.

— Добре. Ще се свържа от „Винк“.

— Благодаря. И го помоли за бърз отговор.

Тя понижи гласа си до заговорнически шепот.

— И аз искам да те помоля за нещо.

— На твоите услуги.

— Мелани Тръскот.

— Да?

— Какво ще стане с нея, когато всичко това свърши?

— Ще я повишат — каза притеснено Ричард. — Зная как се чувстваш, Хъч. Но ние ще отправим протест, „Козмик“ ще напише доклад, ще ни изпрати копие, ще ни се извини и с това всичко ще приключи. — Той сви рамене. — Може би ако някой беше загинал…

Джанет Алегри беше доволна, че Хенри не се беше отказал от прокарването на тунел в Долния храм, но и ядосана, че ще е сред първите евакуирани.

Въпреки това не се оплакваше. Прибра се, за да си събере багажа. Преди три години беше донесла със себе си само няколко лични вещи, но беше успяла да натрупа и известен брой артефакти. Това, разбира се, беше незаконно. Всичко трябваше да се предава на Академията. Но Академията разполагаше с достатъчно неща, за да запълни цял склад, така че всеки си беше заделил по няколко сувенира. В известен смисъл това си беше традиция.